Издигане над облаците: пътешествие из планините на Алтай

Анна Груздева
История за живота без SMS-и, кафе и шумни туристи.

Неприятният ситен дъжд започна още от ранно утро. Туристическите ми обувки бяха студени и мокри отвътре, палатката бе покрита с кал и трева, а дъждобраните ни започнаха да пропускат влага. Небето бе осеяно със сиви облаци – бяха се спуснали толкова ниско, че покриваха планинските върхове. Но ние събрахме багажа и потеглихме – очакваше ни последният дълъг път към дома – към цивилизацията, към хората. Беше 14-ят ни ден в тихите и сурови планини на Алтай, в южната част на Сибир.

Началото на пътуването: Майката Алтай

Снимка: Анна ГруздеваСнимка: Анна Груздева

„Къде сте тръгнали?! Там отиват само около 40 души годишно! Имате ли карта?“, се обърна към трима ни с тревога и съмнение охранителят на автомобилен паркинг в с. Тюнгур, откъдето започват повечето походи из Алтайските планини.

Най-популярният маршрут в този район води към подножието на Белуха – най-високата планина в Сибир (4506 м), чиито бели върхове се виждат чак от автомагистралата Чукуйски тракт. По пътя към нея са р. Кучерла, превалът Каратюрек, долината Ярлу и долината на Седемте езера, Акемските езера и ужасно много туристи.

Нашият маршрут минава през други почти безлюдни места: превалите Йолдо-Айри (2900 м), Кураган (2700 м) и Голям Калгашски (3000 м), планинската местност Елан, р. Абиак, ледници. Разбира се, това не са места, за които може да се каже, че „там не е стъпвал човешки крак“.

Но въпреки това, именно тези диви, непокътнати, почти липсващи от картите пътеки и места за къмпинг ни помагат да разберем смисъла, който влагат в израза „майка Алтай“ коренните жители на този регион – алтайците, които и до днес се кланят на планините и извършват шамански ритуали по върховете им.

Тръгнахме на път в средата на август и веднага разбрахме, че ако Питър Джаксън беше идвал в планините на Алтай, то може би той щеше да дойде да снима „Властелинът на пръстена“ или „Хобит“ в Сибир.

Първа седмица от пътуването. Килим от мъх

Снимка: Анна ГруздеваСнимка: Анна Груздева

„За какво ми беше да идвам тук?!“, този въпрос постоянно се върти в главата ти през първите два дни, докато раменете те болят от 25-килограмовата раница, а краката ти потръпват от новите обувки и необичайното натоварване. Липсват ти обичайната чаша турско кафе, топлата вода, с която да си измиеш зъбите, и все още ти се ще да пратиш на някого SMS.

Но тези два дни минават и Алтай те приема, а ти на свой ред приемаш Алтай. И ето – ти вече си полегнал да починеш на килима от влажен мъх и той ти се струва по-мек от всички постели на света. Влизаш бос в леденото езеро, за да почувстваш грубите камъни на дъното и хлъзгавите корени на дърветата, които завършват някъде дълбоко в дълбините. Катериш се по камъните към върха и чувстваш как мускулите на краката и ръцете ти се натоварват приятно. Вкусът на кафето се забравя, а работата, телефонът и електронната поща изглеждат някак далечни и нереални.

Твоето ежедневно „туристическо меню“ включва огромни камъни, които дерат ръцете ти; утринна роса, от която обувките ти прогизват моментално, жилави клони от джуджевидна бреза, които те удрят по лицето; диви зверове, които е по-добре да не попадат на пътя ти; каша и влажен спален чувал. Но все пак ти продължаваш да възприемаш Алтай не като препятствие, а като велика планинска сибирска страна, за която си имал късмет да ти издадат виза.

Втора седмица от пътуването. След планините – пак планини

Снимка: Анна ГруздеваСнимка: Анна Груздева

Преодоляхме последния превал – Голям Калагашски. Това е стръмно възвишение, където малките отчупени скали те тласкат надолу, а големите те принуждават да се отдръпваш и да си спомняш всички молитви, които знаеш. Върхът е спасителният изход. Вятър в косите. Планински пейзаж, който ти се иска да запечаташ в съзнанието си като скална рисунка. Чаша чай с френско грозде и хвойна.

Спускане – наклонът е 90 градуса; вързан си с въже и почти не гледаш надолу – там е страшно; безкраен ледник, в който трябва да „впиваш“ обувките си, за да не полетиш в пропастта; хълмове, обрасли с джуджевидни брези – сибирски джунгли, в които ти трябва мачете.

Вечер за награда след прехода – сварени на огън борови шишарки, топли, смолисти, меки на вкус. И дълбок сън.

Хаитяните имат поговорка: „След планините – пак планини“. Тя означава, че след всеки сто препятствия изникват още сто нови. В Алтай тя може да се разбира буквално. Всяка тревичка, всеки бор и всяка планина тук са устремени към върха. Всеки пътешественик, който идва тук, също се стреми към върха заедно с тях. За да види Алтайските планини, които стоят тук от стотици години. И за да се върне долу, у дома.

u0410u043du043du0430 u0413u0440u0443u0437u0434u0435u0432u0430
u0410u043du043du0430 u0413u0440u0443u0437u0434u0435u0432u0430
u0410u043du043du0430 u0413u0440u0443u0437u0434u0435u0432u0430
u0410u043du043du0430 u0413u0440u0443u0437u0434u0435u0432u0430
 
1/4
 

"Российская газета". Всички права запазени.