Алтайски дневник: записки по пътищата и чергарите на Южен Сибир

Антон Петров
Снимачният екип на проекта „Siberia: Joining the Dots“, в който влизат журналистът Анна Груздева, фотографът и лама (духовен учител – бел.ред.) на Агинския дацан (будистки манастир – бел.ред.)? Даба Дабаев и Антон Петров цели две години пътува из южните краища на Република Алтай с коли и велосипеди, за да опознае степите и планините, да разбере как живеят съвременните чергари на Алтай и да се сприятели със сибирските си съседи.

I. Пътища. Алтай като Аризона 

В горещия сезон Чуйската степ в Южен Алтай напомня на безводните степи на Аризона: идеален асфалтиран път ни води през жълтата пустош със самотни сухи храсти и цвъркащи насекоми. В душната лятна мараня пейзажите в охра приличат на подвижна импресионистична картина и само синеещият в далечината хребет на връх Чихачов, отвъд който започват република Тива, и заснеженият Северо-Чуйски хребет, зад който се крие Монголия, привличат погледа. 

Снимка: Антон ПетровСнимка: Антон Петров

По тези места почти не се срещат случайни хора. Коч-Агачският район на републиката привлича предимно търсачи на приключения и фотографи, етнографи и археолози, автостопаджии и велосипедисти, които търсят възможност да се потопят в екзотиката на степния живот. Вече втора поредна година срещаме тези „неслучайни“ хора в къмпинга с юрти „Тид Туярик“ на 871-ия километър по Чуйския път. Тук всеки път преживяваме заедно незабравими мигове: слушаме вечерен концерт на алтайски народни песнопойци край огъня или опитваме местното сирене на закуска в юртата за гости, а после всеки потегля по пътя си. 

II. Хората. Лято, есен, зима, пролет и отново лято

По време на първото ни пътуване в Алтай гостувахме на местните пастири и чергари в долината на река Юстид, която се намира на границата между Русия и Монголия. За нас, градските хора, всеки ден от техния оразмерен живот в степта с пасенето на овцете, козите, конете, яковете и кравите, с прането, чистенето и приготвянето на храната, изглежда някак особен и ние бързо се сприятелихме. 

Снимка: Антон ПетровСнимка: Антон Петров

Вечерното небе над долината на река Юстид бе ясно и звездно, в далечината се белееха върховете на Чихачов: предния ден валя дъжд, падна мраз и склоновете се покриха със сняг. Към десет вечерта пастирите и техните семейства се прибраха в юртите си, така че на стотици метри около нас се чуваше само тихото ромолене на реката. Айжанат Асанова, стопанката на едно от казахските семейства, с които живеехме, предложи да нагости снимачния ни екип с домашно приготвен курут – местно сирене, което самите алтайци наричат „ринчик“, и ме покани в дома си.

Юртата бе слабо осветена от огъня в печката, разположена в средата на дома. Всички деца на Айжанат, без най-голямата дъщеря Жансая, вече спяха, а мълчаливият ѝ мъж Серикбол бе излязъл да отвърже конете, за да пасат през нощта в долината. 

Айжанат говореше зле руски, затова разказът ѝ за номадския живот на семейството бе оскъден: Асанови живеели целогодишно в юрта, само сменяли местата и пасбищата. На печката бавно къкреше голяма алуминиева тенджера с краве мляко – за бъдещото сирене. След няколко часа двете с дъщеря ѝ прецедиха млякото през чиста марля, добавиха закваска и оставиха сместа на тъмно. 

Снимка: Антон ПетровСнимка: Антон Петров

През това време юртата се изпълни с нашата умора, мълчание и топъл мирис на мляко. Серикбол се върна и заспа. Като напускахме уютната юрта, за да си легнем в палатката, се почувствах неловко: знаех, че Айжанат става в 5 сутринта, за да издои кравите, а ще трябва да будува още дълго заради нашето сирене. Но домакинята само ми се усмихна и ми пожела лека нощ. На сутринта Жансая и останалите деца ни донесоха голямо, бяло, меко и много вкусно парче домашно сирене, загърнато в тензух. После дни наред си хапвахме от него на закуска, обед и вечеря по време на нашето пътешествие из Алтай. 

„Благодаря, получихме ги!“, бе отговорът, когато есента им пратих разпечатаните летни снимки. „Как са вашите? Какво е времето при вас? – „Ние сме в селото, на училище. Нашите са на полето, около -40 градуса е“ – това пък е зимната ни кореспонденция в социалните мрежи. „Идваме през юли, ура!“, пролетният ми есемес. Това лято си тръгнах от Юстид с парче алтайско сирене и чувството, че съм сред свои в сибирските райони на Алтай.

"Российская газета". Всички права запазени.