Приднестровието: 25 години непризнато

На 2 септември непризнатата република отбеляза 25-годишния си юбилей.

На 2 септември непризнатата република отбеляза 25-годишния си юбилей.

AP
25 години след обявяването на Приднестровието за република нейният териториален статут все още е неопределен.

На 2 септември 2015 година непризнатата Приднестровска молдовска република (ПМР) отбеляза 25-годишния си юбилей. Нейната история започва от онзи момент, когато Вторият извънреден конгрес на депутатите (състоял се в Тираспол) провъзгласява Приднестровската Молдовска Съветска социалистическа република.

За изминалите 25 години от приемането на този акт Съветският съюз изчезна от картата на света, държавите, възникнали върху руините му, побързаха да се откажат от наследството на „реалния социализъм“ и да заявят привързаността си към пазарната икономика. Границите, създадени в съветските години, бяха оспорени и преразгледани (казусите на Абхазия, Южна Осетия и Крим). Но Приднестровието (вече не съветско и не социалистическо) остана.

„Да бъдеш лидер на непризната държава е незавидна работа. Това означава, че никой не ви кани на международните срещи. Организацията на обединените нации не отговаря на писмата ви. Когато посетите чуждо посолство, ви посреща първият секретар, а не посланикът“, отбелязва известният британски експерт Томас де Ваал от Центъра „Карнеги“.

И с аргументите му на специалист е трудно да се спори. На практика законите, приемани от непризнатите републики, по правило не се разглеждат като легитимен акт извън пределите на техните територии (следователно се отказват и извършените по тяхната сила имуществени сделки, не се признава тяхното наказателно, административно и гражданско законодателство).

За непризнатите държави е затруднено влизането в международно-правни отношения с тези политически формирования, които са членове на ООН. Чуждестранните дипломати в голямата си част пребивават на територията на такива непризнати формирования само с посреднически инициативи. Все пак, независимо от всички изброени особености, формирования от подобен род продължават да съществуват, макар и формално те да не са държави.

Днес при каквато и да е дискусия относно етнополитическите конфликти на територията на бившия СССР, Приднестровието, както се казва, „не се вмества“ в общата редица на оценките и анализаторските заключения. Първо, ПМР за разлика от другите непризнати политически формирования в момента на провъзгласяването си (а след това и на конфликта си с Молдова) не е имало политическо-правно присъствие в състава на СССР.

Абхазия беше автономна република в състава на Грузия, а Чечено-Ингушката република– в състава на РСФСР; Южна Осетия и Нагорни Карабах бяха автономни области съответно в състава на Грузинската и Азербайджанската ССР. Никаква Приднестровска АССР или АО през септември 1990 година не съществуваше.

Второ, конфликтът на Днестър за разлика от „горещите точки“ на Южен Кавказ няма ясно изразен етнически характер. Този тезис през деветдесетте години и в годините на новия век бе обсъждан многократно като доказателство за „особеността“ на молдовско-приднестровския конфликт. На страната на ПМР (което включва и първите хора на републиката) се оказваха не само руснаци, но и украинци, молдовци.

Междувременно в хода на тези дискусии се пропускаше немаловажният факт за липсата на консенсус вътре в самата Молдова по отношение на националната идентичност на нейните граждани. Спорът дали има отделна общност „молдовани“ (молдовци) или това е част от големия румънски етнос, не е завършен и до този момент.

Като следствие имаме конкуренцията на Кишинев не само с Тираспол (тоест – между държавата и отцепилата се провинция, което като явление присъства и в противопоставянето между Тбилиси и Сухуми, Баку и Степанакерт, Тбилиси и Цхинвали, а през деветдесетте между Москва и Грозни), но и мощната конкуренция на два национално-държавни проекта на „молдовенизма“ и „юнионизма“ (или „румънизма“).

Трето, приднестровската уникалност не е само историята за отминал конфликт и опитите за неговото мирно урегулиране. Днешното протичане на конфликта принципно го отличава сред другите постсъветски етнополитически противопоставяния. И в Нагорни Карабах, и в Абхазия, и в Южна Осетия, и в Югоизточна Украйна ние виждаме конфликт между „държавата-майка“ (към която във формално-правен смисъл се отнася спорната територия) и непризнатото политическо формирование, имащо подкрепата на държавата патрон, била тя Армения или Русия.

Днес на преден план в Приднестровието не е противоборството. Още повече, че определено равнище на взаимодействие (макар и сведено до минимум) между двата бряга на Днестър (Тираспол и Кишинев) съществува. Но много по-сериозен фактор е позицията на третата страна. В случая – на Украйна.

До 2014 година тази страна, както и Руската федерация, беше гарант за мирно урегулиране (не на последно място и поради това, че една трета от приднестровците са етнически украинци, а много от тях също са и украински граждани). Но след Крим и конфликта в Донбас Киев разглежда Приднестровието като руски форпост и се опитва да блокира непризнатата република с всички достъпни средства.

Всички тези фактори правят въпроса за връщането на Приднестровието много проблематичен. Казано по-конкретно, без отговор остава главният въпрос: къде ще се върнат жителите на тази непризната република? Грузинците предлагат на абхазците и на осетинците „най-високия статус“ в грузинската държава. Азербайджанците канят Нагорни Карабах в азербайджански национално-държавен проект с „широка автономия“ (като аналог периодично се сочат Башкирия и Татарстан).

Но къде може Кишинев да покани Приднестровието? По време на пика на „молдовенизма“ или „молдовизма“ (мандатът на третия президент на страната Владимир Воронин) това би могло да бъде единната молдавска държава. Но дали няма явен дефицит на идеи след провала на „Меморандума на Дмитрий Козак“ през 2003 година, предвиждащ влизането на Приднестровието в състава на единна федеративна държава с привлекателни за жителите на левия бряг проекти?

Европейската идея, толкова популярна на десния бряг в Приднестровието, се възприема не толкова като привлекателен проект за демократизация, колкото като инструмент за минимизиране на руското влияние. И украинската криза допринесе в немалка степен за нейното дискредитиране (именно като средство за осигуряване на доминацията на Запада в постсъветското пространство).

Впрочем не по-малко важен е въпросът, който също така стои на дневен ред, за реалната (а не за декларираната) готовност на Букурещ за „обединение“ с Молдова, та макар и в орязан вид. Между другото и тук далеч не всичко е така еднозначно, както понякога се отразява в руските медии.

Румъния не е най-богатата страна на Европейския съюз, за да успее бързо и безболезнено да усвои в организма си най-бедната страна на днешна Европа. И този факт също трябва да има предвид, когато се разсъждава за бъдещето на Приднестровието. Засега на тези въпроси няма отговори, „отцепилата“ се република продължава да съществува, независимо от икономическите и политическите трудности, приближавайки се към третото си десетилетие. 

"Российская газета". Всички права запазени.

Този уебсайт използва "бисквитки". Кликнете тук , за да разберете повече.

Приемам "бисквитките"