Понякога е по-добре да не се бърза с реформите

Ако в областта на разрешаване на военни конфликти ООН не е преуспяла, то в много други – преди всичко в хуманитарната сфера – тя е постигнала определени резултати.

Ако в областта на разрешаване на военни конфликти ООН не е преуспяла, то в много други – преди всичко в хуманитарната сфера – тя е постигнала определени резултати.

Дмитрий Дивин
През последните две-три десетилетия ООН постоянно е подложена на критики. Критики именно поради нейната неефективност.

Преди 70 години, когато на 24 октомври 1945 година влиза в сила Уставът на ООН, светът, разбира се, е съвсем различен. И този Устав, приет от 50-те държави-основателки (Полша също влиза в този състав като 51-а страна – тя успява да подпише Устава преди неговото ратифициране), е написан  за  „ялтенския“ следвоенен свят. „Ялтенският свят“ вече не съществува, той вече е история след края на Студената война. И приблизително оттогава започва да се говори за необходимостта от реформиране на ООН по такъв начин, че тя в по-голяма степен да отговаря на съвременността. 

На фона на зачестилите през последните години – преди всичко, по вина на САЩ и техните съюзници в НАТО – опити да се действа, като се заобикаля ООН, за разрешаване на едни или други международни и дори вътрешнодържавни проблеми, се заговори за крах на цялата система от международни институции за сигурност, за изкривяване на самото понятие  международно право, което трябва да бъде опазвано именно от ООН. 

Броят на конфликтите в света след Втората световна война вече наближава 300. В по-голямата част от случаите реакцията на ООН на тези конфликти бе абсолютно безпомощна. При това нейната безпомощност стана още по-очевидна именно след разпадането на двуполюсния свят, в условията на който двата противопоставящи се военно-политически блока осигуряваха напълно разбираемо взаимодействие по всички правила. 

„Управляемостта“ се осигуряваше включително и от наличието на ядрено оръжие в двата центъра на силата – оръжие за взаимно заплашване и сдържане. В този смисъл в „стария свят“ по своему бе логично това, че постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН бяха именно петте ядрени държави (въпреки че КНР получава такъв статут едва през 1972 година, преди това той принадлежи на Тайванското правителство).  

Но с разпадането на двуполюсния свят, ООН остава сама не срещу еднополюсен свят (макар някой и да би искал да го трактува именно така), а с нарастващия многополюсен хаос. На тази и без това несъвършена структура й стана още по-трудно да се противопоставя на този хаос. 

Когато става дума за реформа на ООН, най-често се споменава Съветът за сигурност: той трябвало да бъде разширен и да бъде ликвидиран институтът на ветото на петте постоянни членове (Съветът за сигурност се състои от 15 членове: пет постоянни членове – Русия, САЩ, Великобритания, Франция, Китай и 10 непостоянни членове, избирани от Общото събрание на ООН за срок от две години). В най-свежия и „мек“ вариант в момента на масата за преговори е инициативата на Франция, която предложи на постоянните членове да се откажат сами от своето право в случаите, когато става дума, да речем, за масови нарушения на правата на човека, съпроводени от много жертви. 

Трябва все пак да бъде отбелязана конюнктурността в известна степен на тези предложения. Те се появиха сега, преди всичко, като отговор на позицията на Русия относно Украйна, за да не й се даде да блокира едни или други решения по този проблем. Но текущата конюнктура, както е известно, е лош съветник при провеждането на системни реформи, предназначени за дълго време. Днес „тактическото решение“ изглежда изгодно за едни, а утре ще се обърне срещу тях. Неслучайно, между другото, САЩ никога не са били и сега не са горещи поддръжници на премахването на правото на вето. Антиамериканските настроения в света са силни. Именно САЩ например най-често използваха правото на вето през последните две десетилетия на Студената война, докато СССР е  безспорният лидер (в повече от половината случаи) през първите 10 години на съществуването на ООН.  

Русия винаги е била и остава противник на такава реформа на Съвета за сигурност. И работата не е само в запазването на статуквото. А и в това, че именно правото на вето на фона на слабата ефективност на ООН като цяло подтиква водещите държави все пак да намерят компромис чрез задкулисно договаряне.  

Сред най-интересните предложения за реформа на ООН е онова, което се отнася до засилване на военния компонент на ООН, по-точно – да се предоставят на нейно разположение контингенти от националните сили, особено мобилни сили за бързо реагиране.

Също така има смисъл да се проучи въпросът за постоянното членство в Съвета за сигурност на такива държави, които след Втората световна война са били в периферията на световната политика, но затова пък сега без тях е невъзможно да се решат много глобални и особено регионални задачи. Например оправдана ли е „второстепенната роля“ на Япония в ООН, третата икономика в света? Или втората по брой на населението на планетата Индия? Или пълната липса на представителство на постоянна основа на Латинска Америка? 

Между другото, ако в областта на разрешаване на военни конфликти ООН не е преуспяла, то в много други – преди всичко в хуманитарната сфера – тя е постигнала определени резултати. Именно с активното участие на ООН са елиминирани едрата шарка и полиомиелитът почти във всички страни, в изостаналите страни е направен пробив в ликвидирането на неграмотността, милиони хора са получили хуманитарна помощ, като например при последното разрушително цунами в Индийския океан.    

И дори най-яростните критици на ООН трябва, разбира се, да признаят, че без нея светът би бил още по-лош, по-опасен, а войните и конфликтите в него щяха да са още повече. Тъй като човешката природа от началото на съществуването си, уви, изобщо не се е променила. Тя вече не може да бъде поправена преди Страшния съд: човешката натура се стреми към „нарушаване на Устава“, а не към тържеството на хуманизма и хуманистичните принципи в целия свят. Но ООН няма вина за това. 

Авторът е политолог, член на Съвета за външна политика и политиката за сигурност. 

"Российская газета". Всички права запазени.