Кои са бандеровците?

Един от ключовите моменти в информационния конфликт между Русия от една страна и Запада и Украйна – от друга, от гледна точка на руските власти и медии, са така наречените "бандеровци", "украински нацисти" или "фашисти" в новия политически живот в Украйна. Руската власт обяснява кримската операция като "защита на руското население от новите фашисти".

Революционната украинска власт и Западът, който я подкрепя, с ирония отхвърлят всички обвинения, смятайки ги за лъжи на кремълската пропаганда: "почти всички бандеровци отдавна са починали", "на Майдана беше просто народът на Украйна: учители, пенсионери, лекари, музиканти", "ако патриот значи бандеровец, тогава и мен, украинец, говорещ на руски, ме пишете такъв" и т.н.

Какво обаче наистина се случи в Киев през февруари 2014 г.? Дали е правилно да наречем всички тези "патриотични" и "проевропейски" сили, които участват в преврата, "бандеровци"? Каква е ролята им в новата украинска революция: дали благодарение на тях е свален Янукович и дали продължават да влияят на политиката в страната? И дали руското виждане за същността на революцията, победила в Киев, като неонацистко-олигархически преврат има връзка с истината?

Междурегионални конфликти в политическия живот в Украйна

Паметник на Степан Бандера в Лвов, Западна Украйна. Снимка от открити източници

Украинският политически живот в продължение на няколко години се определя от конфликти между двете части на страната. От едната страна са Западът и Централният регион, а от друга – Югоизтокът. Те са приблизително еднакви по избирателен потенциал, така че всичко зависи от активността на представителите от едната и другата страна. Населението на тези региони се различава силно в културно отношение: в източната част абсолютно преобладава руски език, докато в западната – сравнително повече е разпространен украинският. Има и разлики и в икономиката: на Изток има по-добре развита промишленост, а на Запад – селско стопанство. Украинската държава не е възникнала в резултат от самоопределянето на украинците – създават я болшевиките, като в състава ѝ влизат съвсем различни региони.

Затова главната задача на украинските политици след разпадането на СССР е да намерят начин, по който да обединят страната – общ политически знаменател за всички нейни части. В края на 1990-те г. изглежда, че това може да се получи. Тогавашният президент Леонид Кучма постига голям успех в проеодоляването на вътрешни противоречия и централизацията на държавата. След това обаче се изостря политическата борба, в процеса на която регионалните проблеми отново излизат на преден план. "Оранжевата революция" започва да се възприема като победа на западната част на Украйна над Изтока и по такъв начин задълбочава разкола между тях. Всички събития след това само влошават ситуацията. Евромайданът се състои предимно от представители на западните райони. Тяхната идеология не предвижда постигането на обществен консенсус с предствителите на Изтока.

Украинският национализъм по време на Втората световна война

Украинският национализъм като идеология се формира през първата третина на 20 в. и по своята природа е много близък до немския нацизъм и редица други крайно десни идеологии от онова време, което определя изключителната му нетолерантност, стремежа към директни политически действия, насилие и нарушение на правата на малцинствата. Украинските националисти смятат, че нацията трябва да се гради "с желязна ръка", максимално жестоко угнетявайки неукраинските елементи в обществото. Проблемът е в това, че в Украйна "неукраинските елементи" преобладават. Те са много дори и в "най-украинския" район на Западна Украйна – Галиция, докато в югоизточната част те са "абсолютно мнозинство". Ако представителите на украинския Запад идват на власт по мирен път, то това са горе-долу умерени сили, които признават необходимостта от споразумение с политическите противници. Когато обаче се случва революционен преврат, властта вземат радикалите и тогава вътрешният конфликт в страната е неизбежен.

​Роман Шухевич. Снимка от открити източници

Най-известните страници от историята на украинския национализъм се отнасят към времето на Втората световна война. Тогава предимно на територията на Западна Украйна действа Украинската въстаническа армия под командването на Степан Бандера и Роман Шухевич (и двамата са наградени посмъртно с орден "Герой на Украйна" от президента Виктор Юшченко, но през 2010 г. решението отменя Виктор Янукович).

Степан Бандера не е идеен последовател на германската власт, а е радикален украински националист. Той обаче смята, че по тактически причини сътрудничеството с нацистите е желателно. Като активен член на украинските националистически организации през 1930-те г. Бандера се занимава с терористична дейност, организира политически убийства. Затова той многократно е арестуван от полските власти и получава големи (между другото, и доживотни) присъди, дори и смърт чрез разстрел. Немците го хващат през 1941 г., защото въпреки договора с тях, той обявява независимостта на украинската държава и така прекарва по-голямата част от войната в затвора. Пуснат е на свобода чак през септември 1944 година. Но организацията, която той основава още през 1940 г., и особено бойната ѝ част, действа и без него, продължавайки да го смята за свой лидер (затова нейните членовете са наричани "бандеровци"). Начело с Роман Шухевич, дясната ръка на Бандера, който през 1941-42 г. е редови офицер в украинските единици на Вермахта, а от 1943 г. – главнокомандващ на Украинската въстаническа армия, през Втората световна война бандеровците извършват огромни зверства.

Например през април 2014 г. от разсекретените документи на Министерството на отбраната на Русия са обнародвани нови дани за дейността на бандеровците. Тези документи хвърлят светлина върху подкрепата им към германските окупационни сили, както и върху провеждането на етнически чистки. Трябва да се отбележи, че на територията на Западна Украйна по това време живее мултинационално население. Освен че изтребват евреи, бандеровците унищожават поляци и представители на други народи, сред които има и руснаци. Полските историци говорят за приблизително 150 хил. полски жители, убити по време на така нареченото Волинско клане през 1943-44 година. Терорът на бандеровците е насочен и срещу украинци, несъгласни с идеологията на украинския национализъм. В днешно време, когато у украинските деца възпитават уважение към тези хора като национални герои, всички нови документи, допълващи картинката на тези събития, имат особено значение и трябва да бъдат максимално достъпни за широката общественост.

Бандеровците имат сложни отношения с германските окупационни сили. Но и едните, и другите винаги са смятали, че техният главен и общ враг е СССР. Този подход се базира на една от основните идеи на украинския национализъм, според която "изконните" неприятели на украинците са "москалите" (презрително име за руснаците). Освен това тогава немците и бандеровците са идеологически и политически близки, защото първите също представляват крайно дясна идеология и се борят срещу руснаците. Въпреки че взаимоотношенията им никак не са лесни, Третият райх като цяло разбира, че дейността на бандеровците може да бъде полезна за него. Например той използва желанието на украинските националисти да проведат "чистка на украинските земи от нежелателни елементи", което, между другото, се отнася за комунистите и евреите. Много от членовете на Украинската въстаническа армия минават военна и диверсионна подготовка, водена от представители на немските спецчасти от края на 1930-те години. Те активно участват в операции срещу съветските партизани, при това не само в Украйна, но и в Беларус.

Дейността на бандеровците достига върха си през 1944-45 г. и в годините след войната, когато в условията на началото на Студената война с тях започват да си сътрудничат британското и американското разузнаване. Но към средата на 1950-те г. диверсионната дейност приключва и много бивши бандеровци продължават да живеят мирен живот. Самият Бандера след войната живее в Мюнхен под защитата на британското разузнаване, за което работи, докато през 1959 г. агентът на КГБ Богдан Сташински не го убива от специален пистолет с инжекция калциев цианид. Съветското разузнаване ефективно ликвидира ръководителя на бандеровското движение.

Документ за самоличност на Степан Бандера ("Лигата на украинските политически затворници в германските концентрационни лагери"). В него е записано името Степан Попел. Експонатът е част от изложбата "Степан Бандера: документите свидетелстват" в Националния музей на историята на Украйна в Киев. Снимка: Vostock Photo

Радикалният украински национализъм е забранен по съветско време. Благодарение на това през втората половина на 20 в. той почти не се развива. Възниква отново през 1990-те г. практически в същия вид, както през 1930-те и 1940-те години. Главните водачи от това време стават герои за националистически ориентираните украинци, книгите и лозунгите им пак се възприемат като призив към действие. От разпадането на Съветския съюз на тази идеология вече е израснало цяло поколение.

Бандеровци и Евромайданът

Съвременните "майдановци" с бандеровците свързва общата идеология на украинския национализъм. Това е цялостна идеология. Понякога хора се мъчат да направят разлика между умерения и радикалния украински национализъм, като и при всеки друг европейски народ. В случая с украинците обаче това не отговаря на истината.

Всички европейски "национализми" възникват като "умерени" и чак след това се развиват техните крайни форми. В дадения случай обаче от самото начало е създадена една радикална идеология. За нея са характерни определени уникални особености, като например изискването хората да се откажат от традиционната си етническа принадлежност и религиозното самоопределение. Тоест този национализъм е основан на вярата в необходимостта от провеждане на масов етноцид на местното население, което липсва при всяка друга националистическа идеология. Всички те по един или друг начин се базират на някаква вече съществуваща едническа общност. Етноцидната основа неизбежно предизвиква етноцидна дейност, без да оставя място за умерения национализъм.

Либералното крило на Майдана няма своята версия на украинския национализъм. В това е неговата слабост – то няма какво да противопостави идеологически на "Десния сектор" и "Свобода".

Украинският национализъм в медиите и образователната система

Постсъветската Югоизточна Украйна през всичките тези години се е отличавала от Западната по това, че не е имала собствена идентичност, своя национална идеология. Това води до наистина жалка ситуация: дори и когато на власт в Киев са представителите на Югоизтока, те оставят цялата обществена сфера на украинските националисти от Галиция. Затова на ниво управление на системата на образованието и информационната политика в страната като че ли няма разкол, просто всичко е в рамките на националистическия тренд.

Украинските националисти фактически имат пълната власт в образователната система, а освен това силно влияят на медийната политика. Затова новото поколение украински деца учи по учебници, представящи ултранационалистическия поглед върху украинската история и дейността на националистическите организации. По телевизията в рамките на социално-образователната програма постоянно вървят предавания, пропагандиращи идеите на украинския радикален национализъм.

Резултатите на такова училищно образование и медийно влияние в Украйна стават очевидни днес, когато и в югоизточната част на страната има много 30-годишни хора, подкрепящи идеите на украинския национализъм, чиито родители не са имали формирано усещане за украинско самосъзнание.

Авторът е историк, научен сътрудник в Института по славистика към РАН, сътрудник в Центъра по украинистика и белорусистика към МГУ "М. В. Ломоносов", старши научен сътрудник в Руския институт за стратегически изследвания.

Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.