За какво се бори Русия в Сирия

Ако Руската федерация престане да играе ролята си в Близкия изток, има вероятност проблемите с износа на ислямизъм извън този регион да получат драматичен обрат.

„Щом някой е решил на всяка цена да приложи сила, ние едва ли ще можем да попречим. И нека това си е тяхна лична инициатива, да тежи на тяхната съвест. Няма да получат никакви пълномощия от Съвета за сигурност на ООН” — с тези думи Сергей Лавров определи трайните рамкови параметри на руската политика по сирийския въпрос.

В действителност с течение на времето става все по-очевидно, че Москва не се бори за Сирия, нито за да запази присъствието си в Близкия изток. Следвайки абсолютно точно теорията за политическия реализъм на Ханс Моргентау, Русия, като и останалите държави, се бори за власт и престиж или за способността си да влияе върху събитията, да остане в играта, да бъде значителна сила в очите на другите.

Краят на съветското наследство

Политиката на Руската федерация не среща разбиране нито в арабския свят, нито на Запад. Отначало се смяташе, че тя е продиктувана от чисто меркантилни съображения. Виждате ли, режимът на сирийския президент Башар Асад е голям клиент на руската военна промишленост. Съответно впоследствие и тази мотивация се оказа подложена на съмнения и се оказа неоснователна. От един момент нататък стана ясно, че Асад няма да издържи и такава упорита подкрепа обрича Москва на преднамерено враждебни отношения с всяко бъдещо правителство на Сирия. Мнозина останаха с впечатление, че за първи път от няколко десетилетия Русия на практика се конфронтира с целия арабски свят, което на първо място е необичайно, а на второ - недалновидно.

Предположението, че Русия би запазила позициите си в региона, ако се беше „отметнала” навреме, е твърде спорно. Примерът на Либия (свалянето на Муамар Кадафи се дължи най-вече на това, че Русия допусна то да се случи) показва, че дори когато Москва съдейства на „прогресивните сили”, победителите не изказват благодарност.

Русия довършва сирийската партия с едничката цел: да запази мястото си на игралната маса

След изчезването на Съветския съюз Москва всъщност не получи нищо ново в тази изключително важна част на света. Формално, както постоянно изтъкват руските дипломати и учени ориенталисти, Русия е в уникална позиция. Има (във всеки случай имаше преди бъркотията в региона) нормални отношения с всички участници в местната политика, включително монархиите от Персийския залив, с които Съветският съюз не успяваше да установи добри отношения, с Израел и движението „Хамас“. В действителност това нямаше голям съдържателен ефект и резултатните руски контакти останаха обвързани с управниците, наследени от съветско време - Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи, семейство Асад. Може да имаме всякакво мнение за тези режими, но е очевидно, че всички те се коренят в друга епоха и падането им от власт е било програмирано.

Новата власт може да проявява интерес към Москва, но няма да се ориентира по нея, Русия отпадна от кръга на покровителите. Впрочем за страните, които имат достатъчно влияние, за да претендират за участие в световната игра (Египет например най-вероятно ще го прави), Москва може да означава важен международен фактор. Не регионален, а именно международен, световен.

Либерал vs реалист

Събитията в Близкия изток като цяло разкриха вътрешния концептуален конфликт в руското държавно ръководство. Той се отнася до мястото на Русия в света и начините, по които това място трябва да се завоюва.

Миналогодишното решение на тогавашния президент на Русия Дмитрий Медведев да не наложи вето на резолюцията на Съвета за сигурност на ООН, разрешаваща използването на военна сила срещу суверенна държава, предизвика много спекулации по повод приемането на това доста нетипично за Кремъл решение.

Обясненията може да са много, но изглежда главната причина е една - разбирането на Медведев за приоритетите. По време на управлението му доста явно се открои тенденцията Русия да се възприема като регионална сила. Разбира се, предвид региона, в който Москва възнамерява да запази лидерството си, измерването в световен мащаб е неизбежно – всъщност това е цяла Евразия от „старата Европа” до Тихия океан. Все пак тази територия има географски ограничения.

Сегашният президент на Русия Владимир Путин гледа на света по друг начин. Ако се съди по възгледите му, той е привърженик на структурния реализъм. Според това виждане външната среда определя поведението на държавите, системата е единна и всичко в нея е взаимосвързано. Въздействието в една точка поражда последици в друга точка. Затова Владимир Путин постоянно критикува интервенционизма на западните държави.

Не става въпрос само да се постави под съмнение „свещения“, както напомня Путин, принцип на суверенитета. Всяка намеса в системата нарушава саморегулирането и задълбочава всеобщия хаос.

Путин, както и Медведев, не вижда Русия като световна сила в предишния смисъл на думата, приоритетите са все същата „сфера на интереси“, любимата идея е Евразийски съюз, който да обедини европейския пазар с тихоокеанското пространство.

За разлика от Медведев обаче Путин не смята, че трябва да се концентрира единствено върху региона. Сегашният президент вижда възможността да оказва влияние в други части на света като инструмент за търговия, обмен на възможности, на привилегии в сферата на преките интереси. С други думи: само ако се играе (дори и спорадично) по цялото поле, запазвайки глобалното покритие, може да се опази преимуществото в собствения сектор от планетата.

Дори когато Москва съдейства на „прогресивните сили“, няма благодарности

Разликата в концепциите онагледява поведението на Русия в либийския и сирийския конфликти. В първия случай - въздържане, във втория – твърдо противопоставяне. Впрочем в Сирия има линия, отвъд която всички възможни точки за Русия се нулират. Това е силовото сваляне на Асад чрез евентуална интервенция на НАТО или с помощта на вътрешни сили при външна морално-политическа и военнотехническа подкрепа. В този случай Москва просто изиграва цялата игра, докато стане ясно, че съпротивата й отслабва и остава безсилна. Затова, изхождайки от изложената по-горе логика, Русия трябва навреме да „предаде” Башар Асад и да осигури плавна смяна на властта. Но не за да завоюва позиции в бъдеща Сирия, което, както се каза по-горе, е малко вероятно. А за да довърши партията и да покаже, че тя би била невъзможна без Русия.

Източникът на проблемите

Близкият изток се променя драстично. „Арабската пролет“ е само началото, рано или късно трансформацията ще засегне и режимите в Персийския залив, които днес усърдно разпалват революциите в Сирия и другите светски диктатури с надеждата да канализират обществената енергия навън.

Бъдещият Близък изток вероятно ще стане за Русия източник на нарастващ риск – падането на светските режими и ислямизацията на региона могат да доведат до по-активно взаимодействие със съмишлениците в Северен Кавказ. Като цяло Русия, разбира се, не може просто да забрави за съществуването на Близкия изток.

Колкото и да е парадоксално, ако нещата се развиват както сега, след година-две най-сигурният партньор на Руската федерация в Близкия изток може да се окаже Израел, сътрудничеството с който постепенно се разширява в различни посоки, и остава само едно сериозно разногласие - Иран. Но това е в един бъдещ, средно- и дългосрочен план.

А засега Русия доиграва сирийската партия с едничката цел: да запази мястото си на голямата игрална маса.

Цитати

Евгений Примаков

академик, ориенталист

"Мисля, че позицията на Руската федерация в създалата се ситуация може да се определи като единствено правилната. Ако сега ръководех правителството на страната или заемах поста министър на външните работи, щях да подкрепя линията, която се следва днес от властите. Позицията не е непременно печеливша. Много ми допада това, че не целим на всяка цена да извлечем полза от ситуацията. 

Владимир Путин

президент на Русия

"Прекратяване на огъня и насилието от двете страни, преговори, търсене на решения, определяне на конституционните основи на бъдещата държава, след което следват структурни промени... Иначе, според нас, ще настъпи хаос... Опасяваме се, че ако правителството на страната (Сирия - бел. ред.) бъде свалено с противоконституционни действия, то просто ще си размени мястото с опозицията. 

Сергей Лавров

министър на външните работи

"Изобщо САЩ и другите държави със стабилен директен достъп до сирийските опозиционни групи по-добре да не размахват строго пръст на Русия и Китай, а да използват цялото си влияние и честно да накарат всички да прекратят стрелбата помежду си... Не можем да игнорираме факта, че предложенията на Анан не бяха приети от редица, дори повечето, опозиционни (групи – бел. пр.).

"Российская газета". Всички права запазени.