Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
Високият усмихващ се Ворку е почти легенда на московското метро. На въпрос как се е оказал в "подземието" той отговаря скромно: "Стана случайно".
През съветските години младият лейтенант от ВМС на Етиопия пристига в страната, за да се учи по обмен: отначало през 1985-а в Грузия, а няколко години по-късно - в Азербайджан. Докато Ворку се учи в Съюза където се строи социализъм, в родната му Етиопия избухва гражданска война, и военните от "стария образец" вече не са необходими на новата държава. Жена му и децата са останали в Етиопия и не са пожелали да отидат в Русия. А след няколко седмици се разпада и Съветският съюз. Чуждестранните студенти в Баку са изпратени в Москва.
В столицата той получава статут на бежанец с разрешение за работа, но в годините на кризата не е толкова лесно да си намериш работа. Тогава неговата приятелка рускинята Олга го съветва да отиде в депото на метрополитена, защото той разбира от техника. За половин година обучение бившият офицер усвоява теорията и става помощник-машинист.
"Първият път беше необичайно и дори малко страшно", спомня си Ворку. "Навиците на военния обаче помагат в работата на машинистa. Тук е необходимa издръжливост при стрес, армейска дисциплина и желание да работиш".
Докато работи, Ворку се записва в Московския университет по железопътен транспорт (МИИТ) и учи за инженер. Да се съчетават работа и следване се оказва много трудно и през 1999 г. той напуска университета...
Към 2010-а, когато отново решава да се върне в метрото, Ворку вече е успял да поработи и в логистична компания в Москва и Сочи, да се ожени за Олга и да получи руски паспорт. Отново му се налага да извърви пътя от помощник до машинист 1 клас, а днес той е напълно доволен от живота: "Интересно е да караш влак и да получаваш добри пари". Освен това през цялата си досегашна работа той няма никакви екстремни случки, казва, че му е вървяло.
Между другото, вече на 62 години, той се замисля за приключване на кариерата си на машинист. "Когато си млад, не чувстваш натоварването, а на моята възраст става по-тежичко". Планира да се прехвърли на някаква длъжност в депото на "подземието". "Така или иначе не искам да се разделям с метрото! Отгоре вече всичко съм видял".
Той учи в Московския държавен университет (МГУ) руски език и литература и дори изкарва 1,5 година като аспирант, но в един момент разбира, че трябва да спре. Антон изглежда много сериозен, докато не се обърне към теб с гръб и виждаш, че под яката на униформата му се подава дълга рокерска плитка.
"В университета темата за дипломната ми работа ми се струваше много интересна - "Как се възприема творчеството на Достоевски в скандинавските страни", разказва. "Там той (Достоевски) е главният писател. Захванах се с нея с плам, но в процеса на писането на дипломната работа стана ясно, че темата вече е подробно разработена от други изследователи – пълно разочарование".
Антон вече не иска да се занимава с наука, но литературата го увлича и до ден-днешен: той дори пише статии, наистина вече на железничарска тематика. През 2007 г. решава да изпълни детската си мечта и да стане машинист.
"От 5-годишен съм запален по железниците. Първият ми спомен е за парния локомотив на околовръстния път".
Сега Антон е на 40 години и неотдавна е получил звание машинист 2-и клас, класирал се е на призово място на професионален конкурс. За разлика от колегата си Ворку той е видял немалко екстремни ситуации в кариерата си.
"Веднъж пътник падна на релсите на "Парк на Победата", но успях да спра на половината път. Все още се срещат луди глави, които просто си търсят приключения за своя забава", разказва Антон. "В детството си посещавах кръжок по железопътно моделиране, а след това и литературен. Имах с какво да се занимавам. А тези очевидно няма какво да правят".
Каквото и да става обаче Антон твърди, че ни най-малко не съжалява за рязката променя на специалността си, макар влаковете да му се явяват дори и в съня. "Случвало се е на сън да мина на червен светофар, а и влакът ми е излизал от релсите. Сега вече спя нормално".
На въпрос дали литературните познания му помагат в работата Антон отговаря философски: "В живота ми помагат общите познания. А работата е част от живота".
Когато видиш този младолик висок мъж, не ти се вярва, че той е един от най-старите машинисти в московското метро, ветеран на труда. Вадим е на 55 години и по-голямата част от живота си той е прекарал в "подземието". Сега той е машинист 1 клас. С метрото го свързва бъдещата му тъща веднага след казармата.
"Самата тя работеше със самолети и знаеше какво е отговорна работа. Пък и униформите на машинистите ѝ харесваха", спомня си Вадим. "Нас, между другото, понякога ни наричат подземни летци. Летецът обаче превозва в самолета 300 души, а аз в час пик – над 2000. Ние дори носим по-голяма отговорност".
Според Вадим московското метро не само е най-красивото, но и най-надеждното. "Дори през 1990-те, по време на кризата, когато много хора не получаваха заплата, на машинистите в метрото винаги им плащаха, а влаковете се движеха по разписание. Та нали ако метрото спре, цяла Москва спира".
Вадим казва, че главното в неговата работа е строго да се изпълняват инструкциите. "В метрото всичко става мълниеносно! Машинистът няма право на грешка. За 34 години работа няма нито една забележка", казва той, но добавя, че през следващата година все пак се кани да се пенсионира.
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си