Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
Макар че тигрите обикновено предпочитат джунглите и топлия климат, в Далечния изток на Русия живее популация от амурски тигри – най-северните и най-едрите в света, които спокойно понасят студа. А допреди по-малко от век те си имат събратя, обитаващи Кавказ и Казахстан, както и част от територията на Турция и дори Западен Китай. Каспийските тигри също са наричани закавказки и турански.
Това са много масивни хищници с тегло около 200 кг (малко по-малко от амурските) с ярко-рижа окраска, обитаващи бреговете на реките в тръстиковите гъсталаци. През зимата те пускат "бакенбарди". За едно денонощие тигрите могат да изминат стотици километри в търсене на храна.
Още през XIX век територията, обитавана от тигрите, е разпределена за земеделски нужди и хищниците на практика изчезват, включително и заради лова им.
Според някои данни последният такъв тигър е видян в Таджикистан през 1958 г., а други твърдят, че е забелязан през 1970-те в Турция. Въпреки това животното отдавна се смята за изчезнало.
Учените вече са доказали генетичното родство между далекоизточните и каспийските тигри, което дава повод на специалистите да се замислят за възстановяването на популацията в Централна Азия.
Зубрите са най-древните бикове на планетата, съвременници на мамутите. Популацията им в миналото е представена от два вида: диви кавказки зубри и равнинни зубри. Кавказките са по-дребни, а козината им е по-тъмна и къдрава. По-рано те не са рядкост в европейските гори, но в началото на XX в. се оказват под заплаха от изчезване заради лова им. Въпреки това равнинните зубри са спасени и в зоопарковете по света има няколко представителя на този вид.
Съдбата на кавказкия зубър, обаче, е далеч по-печална. Той живее в планинските гори на Главния кавказки хребет, като с всяко десетилетие числеността му намалява. Ако в средата на XIX в. представителите му наброяват 2000, то в началото на XX в. те са само 500. Последният див кавказки зубър е убит от овчари в планината Алоус (Краснодарски край) през 1927 година.
След това на територията на СССР остава само един зубър – смес между кавказки и равнинен. Вече е невъзможно да се възстанови популацията, но съветските учени успяват, чрез селекция, да получат равнинно-кавказки зубър, който заема екологичната ниша на кавказкия. От 1940-те години новият вид зубри обитава Кавказкия резерват на воля. Голяма част от зубрите са се адаптирали да живеят на надморска височина от 3 км, като се спускат само през студените периоди от годината.
Друго животно, което в миналото обитава планините, е кавказкият лос. Като цяло, лосовете се смятат за северни животни, но преди няколко века южната граница на териториите им стига чак до Закавказието. Кавказкият лос в общи линии прилича на обикновения европейски лос, но е по-малък по размер. Знае се, че той е бил много разпространено животно в Кубан и в Кавказ, но още през XIX в. популацията му започва силно да се съкращава.
Учените съдят за външния му вид по останки, тъй като в началото на XX в. този подвид на лоса е напълно унищожен от ловците.
След Великата отечествена война в Съветския съюз настъпва остър недостиг на служебни кучета и кинолозите разработват нови видове. Един от тях е московският водолаз, който се развъжда в развъдника "Червена звезда".
Основа за тази порода е нюфаундлендът, но козината на тези кучета е по-груба (заради суровия климат) и те имат силно развита мускулатура. Първоначално ги кръстосват с немски овчарки, а после – и помежду им.
За първи път московски водолаз е показан на киноложка изложба през 1955 г., но пък като служебни кучета те не демонстрират толкова добри резултати. Например по едно време планират да ги използват за спасяване във вода, но, вместо да спасяват хората, кучетата започват да ги нападат. Развъдната дейност за тази порода спира през 1979 г. и породата така и не е призната от международната общност. През по-късните години на СССР тя се развъжда от кинолози-любители. Въпреки това днес московски водолази очевидно не са останали.
Друга изчезнала порода е московският дог, който е развъждан и за служебни цели. Договете се кръстосват с източноевропейски овчарки и в крайна сметка московските догове наследяват червеникавата окраска на договете и клинообразната форма на главата на овчарките. През 1960 г. съветските кинолози въвеждат стандарт за породата.
В книгата на П.А. Заводчиков, В.В. Кубратов, А.П. Мазовер и В.П. Назаров "Справочна книга по кинология", 1960 г., стандартът за московския дог е описан, като има и снимка на представител на породата: височина не повече от 65 см, масивен скелет, развита мускулатура, гъста опашка, червеникава козина с черни шарки. Но породата така и не успява да се укрепи, тъй като потомците винаги излизат различни. Така московският дог се оказва забравен.
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си