Отговорен за всичко и за всички

Първата му „пряка линия“ с народа стана факт през декември 2001 година. Оттогава тя се организира всяка година, само че бе преместена през пролетта, когато е топло и хората, които жадуват да зададат въпрос, не трябва да стоят на студа. Тази година президентът отговори за три часа и половина на 80 въпроса. А общо – основно изпратени предварително – те бяха три милиона.

С други думи, хората пишат, звънят и изпращат видеосъобщения на Путин, не толкова с надеждата да получат отговор именно на техния въпрос, а като израз на някаква „съпричастност“ към властта, като проява на вярата, че върховният управник знае всичко, ще чуе всичко и в крайна сметка всичко ще реши.

Някои са на мнение, че тази практика на „преки линии с народа“ Путин е заимствал от президента на Венецуела Чавес и неговото седмично предаване „Ало, президенте“. В действителност такава форма на общуване на управника с поданиците има дълбоки корени в руската история.

u0421u043bu0435u0434 u201eu041fu0440u044fu043au0430u0442u0430 u043bu0438u043du0438u044fu201d

Става дума за това, че в определени моменти върховният управник общува сякаш насаме с населението. Без боляри/чиновници като посредници, които според традиционното руско възприятие изкривяват истинските намерения и политиката на висшата власт. Само първата личност в държавата, според тези представи, е носител на някаква висша справедливост.

В ранната руска история към великия княз, а след това към царя се обръщали с така наречените жалваници. При Иван Грозни, с изграждането на апарата на централизирана държава, се появява по-широко разбираем акт – „челобитница“. Челобитниците се предавали в Челобитния приказ, който бил своеобразен праобраз на пресслужбата на президента или на правното управление на администрацията му.

Това вече не било само жалба, а можело да бъде и молба, и исково заявление или друг документ, адресиран непосредствено до царя. По същество тогава всяко обръщение към правителствените органи било обръщение към самодържеца. Това било все едно сега обръщение на фермер към Земеделското министерство да започне с думите „Милостивейши господарю Владимир Владимирович“.

Държавата и правото били олицетворявани от едно лице – от царя и то от царя бащица. Той винаги е добър в масовото народно възприятие, дори да е Грозни.

Челобитниците, засягащи частни лица, се запазили до 18-ти век. След това обаче започнала да се използва по-често думата „петиция“. Същността обаче не се променила. Има закон и съд. Над тях обаче и над така наречените правоприлагащи, условно – крадливи боляри или корумпирани чиновници, има висш съд и висша справедливост. Именно към нея трябва да се изпращат молбите, когато всички други начини да се постигне справедливост са изчерпани, или пък няма вяра в тях.

u0420u0435u0437u0443u043bu0442u0430u0442u0438 u043du0430 u043fu0440u044fu043au0430u0442u0430 u043bu0438u043du0438u044f u0441 u043fu0440u0435u0437u0438u0434u0435u043du0442u0430

Практиката руснаците да се обръщат към властите с молби се развила след установяването на Съветската власт. Народната мъдрост подсказвала по-действен път от открития конфликт с властта (дори от съда, а да не говорим за открития уличен бунт) – пътя на молбата. И властта подкрепяла тези представи както можела: чрез изпращането на лични и дори на колективни писма, с нея, така или иначе, можело да се постигне договореност и положително решение на много въпроси. С други думи, всичко това работело.

В индивидуален аспект било прието да се моли за най-различни неща (такива въпроси и сега звучат на преките линии, те се изпращат до президента при подготовката им, с тях след това работи неговата администрация – всички изпратили молби, така или иначе, ще получат отговори): да се даде квартира, да се помогне при лечение, да се освободи роднина от затвора, да се въведе ред в конкретно място и тъй нататък. Писали са не само до Сталин, Хрушчов или Брежнев. Но и до областни комитети на партията, депутати, а и до вестници. Често именно писмата до вестници били много ефективен начин да се промени дадена ситуация, да се постигне справедливост, да се реши въпрос.

Сега авторитетът на печатните издания, разбира се, значително е спаднал. Както и на много други обществени и политически институции. Увеличава се само авторитетът на президента. Като институция и като човек. Той и в бъдеще ще компенсира недостатъчната ефективност на работата на всички останали обществени и държавни институции.

*Авторът е политолог и член на Съвета по външна и отбранителна политика

"Российская газета". Всички права запазени.