Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
Далеч-далеч в самия край на Русия, там, където в безкрайната тундра започва новият ден, живеят чукчите. Те наричат себе си "истински хора" или на техния език – "луораветлани". Животът на Чукотка не е лесен, но пък е истински. "Тундровите" чукчи са еленовъди-номади, а "крайбрежните" – морски ловци. Общо са около 16 000 души и повечето от тях живеят на Чукотския полуостров. Много от тези хора преди сто, двеста, че дори и триста години са се занимавали с традиционни за народа си занаяти.
Професиите и бита им може и да изглеждат архаични, но животът тече съвсем не в изолация от околния свят. Те ползват смартфони и лаптопи, както и банкови карти.
Вертолетът дълго кръжи над тундрата в търсене на лагери на чукчи. Трудно е да ги намериш. Съвременните номади се делят на бригади, всяка от които се мести от място на място, като съобщава маршрута си на ръководителите на еленовъдните предприятия. Но има един проблем, твърдят пилотите: еленовъдите имат свои имена на хълмовете и реките, а на картата са съвсем други. И може да летиш няколко часа над тундрата и да не видиш нито човек, нито животно.
Най-сетне се показва долината с няколко яранги, традиционни чукотски жилища, и насреща радостно притичват деца. Този лагер е на бригада номер три. Тук рядко кацат вертолети, защото до село Егвекинот са едва 70 км. Близко е. Но пък винаги се радват на гостите.
В бригадата има три семейства. Сега мъжете са в тундрата да пасат елените, а в лагера са останали само жените, децата и възрастните мъже.
Валерия е рускиня, тя преди е живяла в Егвекинот, но се запознала с бъдещия си мъж от семейство еленовъди и решила да се премести в тундрата. На 29 години, тя се занимава с възпитанието на две деца – Валя (около 5 годинки) и Кирил (около година). Такива семейства тук не са рядкост. "Времената, когато жените са раждали в ярангата, отдавна са отминали, – споделя тя. – Мъжът ми казва, че преди всички са ги докарвали с вертолети. Сега имаме свой всъдеход, ходим в селото за продукти, гориво. Когато децата пораснат, сами ще ги караме на училище".
Имат голяма яранга, в центъра на която има огнище с димящ чайник. Над огъня се опушва риба. На пода са постелени меки еленски кожи, спалнята е отделена с плътна завеса. По целия под има удължители с разклонители: все пак трябва да си зареждат мобилните телефони и другите джаджи. Връзка в долината няма – за да позвъниш, трябва да се качиш на хълма. Децата имат и колички, и кукли, но им е най-интересно просто да се разхождат.
"Хайде на "Буран", – вика Валя, дърпайки с ръка, – да покараме из тундрата". Разбира се, все още ѝ е рано да кара снегоход, но взема със себе си куклата и си представя как кара из Чукотка. Има още няколко години до училище, но Валя вече твърди, че ще се върне и ще помага на мама.
В Чукотка работят 14 общински предприятия, в които има около 600 еленовъди със 150 000 елена. Чукчите имат и лични елени, и общински, но всички пасат заедно. Заплатите на еленовъдите, макар и и неголеми по местните стандарти, не са по-малки от 50 000 рубли (800 евро), но затова пък имат известни привилегии. Например, могат рано да се пенсионират: жените на 45 години, мъжете на 50.
"Вече съм пенсионер, помагам на децата и внуците, - споделя Василий, 50-годишен силен и сериозен мъж в сива риза. – Самият аз съм тук от дете, в трудовата ми книжка така е и написано – еленовъд. Отдаваме в предприятието месо, кожи, рога. Получаваме заплати по картите – а ако трябва нещо да си купим, то просто я даваме на този, който ще ходи до селото".
Големият син на Василий работи с него в тундрата, а малкият не иска – но баща му не се обижда от избора му, казва, че "това си е негова работа".
А сестра му Тамара още в 5 клас напуска училището, за да избяга обратно в лагера при семейството си. "Сама реших така, – казва тя. – Искаше ми се да помагам на родителите си и на леля". Вече е баба, а внуците ѝ също са тук.
Тамара твърди, че в момента в тундрата си имат всичко: "има генератор, радиостанция, можем да се свързваме с мъжете си и с другите бригади".
Жените също официално работят като еленовъди, макар и да се занимават основно с домакинството.
Работата стига за всички. Да се приготви храна, да се почисти, да се провери техниката, да се подготвят запасите за зимата, да се закърпят дрехите, да се изпере – работата е повече, отколкото в града. Сам човек не може да се справи. Когато някой се измори от хората, може да отиде в тундрата – да си поразмишлява за живота.
Коренните жители на Чукотка са едни от малкото народи по света, на които е разрешено китоловството (другите са аборигените в Аляска, Гренландия и островната държава в Карибско море Сент Винсент и Гренадините). Между общините се разпределят определени квоти. Най-много китове – над 40 годишно – се ловят в националното село Лорино (с население от около 1500 души), на около 500 км източно от Анадир и 150 км западно от Аляска.
Освен китове, ловят перконоги – няколко вида моржове и тюлени. Съвременните чукчи "работят" със специални моторни лодки. Те само изглеждат миниатюрни, но всъщност могат да теглят до няколко тона. За лов използват ръчни харпуни.
Морските ловци са обединени в бригади и получават такива заплати и привилегии, както и еленовъдите. Работата им е много опасна: не стига това, че Берингово море само по себе си е непредсказуемо, но и се случва животните да обръщат лодките и тогава на помощ на оказалите се зад борда хора идват колеги. Много чукчи, макар и да живеят цял живот край морето, не могат да плуват. А и как да плуваш тук, като водата е ледена целогодишно?
Здравето на ловците страда от тежките условия, но дори на старини запазват любовта си към морето. Дмитрий е ходил за морски животни от 15-годишен, та до пенсия. Сега е на 68. От тежката работа има обветряне на лицето, не му се свиват пръстите, почти не може да контролира ръцете си. Почти е ослепял, но идва до морето и, седейки на студения бряг, гледа към преминаващите лодки.
"Роден съм тук, аз съм лоринчанин, – едва доловимо казва, – Ходехме в морето при всякакво време. Тогава беше много тежко и сега постоянно ме болят краката".
Местните жители правят всичко възможно да поддържат националните традиции, разказват на децата за чукотската култура, изработват собствени сувенири и с удоволствие очакват туристите, които идват само през лятото, когато не е толкова студено. В Лорино се продават амулети – символи на слънцето, традиционни дълги ризи – комлаикас и резбовани изделия от моржова кост, изработени от местни занаятчии.
"Обичаме народа си и искаме народите по света да видят какво имаме", казва Олга, която цял живот се е занимавала с различни местни занаяти – от шивачество до резба на кости. "Засега повече работим от ентусиазъм, отколкото за печалба".
В същото време чукчите са отворени към нови културни традиции от "континента". Мариам е родена в Лорино, но дълго време е живяла в Хабаровск, най-големия град в Далечния изток (над 600 000 души), а наскоро се е върнала, за да помага на майка си в пенсионна възраст.
"Когато дойдох тук, ми беше много трудно да свикна както с цените (те са много по-високи от тези в града), така и с околната среда. Но хората живеят навсякъде", казва тя. На Мариам ѝ се налага да си припомни още веднъж какво е да живееш рамо до рамо с мечки, когато наоколо на много километри има само тундра и студеното Берингово море. Но тя е донесла със себе си много празници, които никога преди не са били отбелязвани тук. "Обикновено празнувахме нашата чукотска Нова година тук на 22 декември и на 1 януари. А сега празнуваме и Великден – на семейството му хареса да прави козунаци и да боядисва яйца".
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си