Корава любов: как се отнасят към децата от улицата в Съветския съюз

Броят на бездомните деца по улиците на руските градове нараства рязко поради Първата световна война, Гражданската война и последвалите гладни години.

В началото на 1920-те броят на уличните деца в СССР достига 6-7 милиона, а проблемът става толкова остър, че Владимир Ленин поема лична отговорност да го реши.

През 1928 г. съветското правителство решава да подходи с твърда ръка към проблема и не се колебае да използва корави мерки. В нощта срещу 12 април полицията и Обединеното държавно политическо управление при СНК на СССР (съветската тайна полиция), започват мащабна операция по прибирането на бездомните деца по цялата страна. Малчуганите са вкарани във временни приюти, а войници охраняват големите градове, за да не могат децата да избягат в горите или в провинцията.

Най-закоравелите улични деца оказват яростна съпротива. Те чупят прозорци, разбиват врати, бият се с охранителите и бягат от приютите сами или в големи групи. Полицията отвръща, като третира подобни деца като престъпници.

Послушните деца пък са настанявани в приюти и сиропиталища, получават образование, работа и стават членове на пионерската комунистическа младежка организация. Семействата са окуражавани да осиновяват бездомни деца, за което получават различни стимули като например еднократни плащания. Тези мерки на съветското ръководство са толкова успешни, че през 1935 г. е обявена победата над кризата с уличните деца.

През 1920-те и 1930-те са създадени специални общности за бездомните деца, където те могат да работят, учат и да вземат самостоятелни решения. Прочутият съветски педагог Антон Макаренко, който работи в една такава общност, дава огромен принос в усилията уличните деца да се адаптират отново към обществото.

Бездомните деца отново се появяват по руските улици с избухването на Втората световна война. В първите хаотични години на войната много деца губят родителите си, както и грижата и вниманието на властите. Така много малчугани прибягват към престъпни действия, за да оцелеят. От 1941 до 1944 г. броят на престъпленията, извършени от улични деца, нараства почти тройно. Полицията подема рехабилитационни и образователни програми за бездомните деца. Уличните деца, които са станали неуправляеми след годините, прекарани в престъпен живот, се изпращат в поправителни домове.

Отношението към бездомните деца се подобрява към края на Втората световна война. Съветското правителство изразходва огромни средства за изграждането на сиропиталища, обществени институции и занаятчийски центрове, където бездомните деца са заети с работа. Различни публични институции са натоварени със задачата да социализират сираците и уличните деца и правят редовни проверки как децата, настанени при приемни родители, се адаптират към семейния живот.

Съветската система не опитва да подчини уличните деца, като им припомня за миналото им без дом. Това минало няма значение, щом детето е тръгнало по правия път. Целта на правителството е да рехабилитира и промени тези деца, като ги превърне в конструктивни членове на обществото.

До голяма степен успешният опит на СССР да намали броя на уличните деца е постигнат чрез ефективни програми за рехабилитация. За жалост с разпадането на Съветския съюз, последвалата икономическа криза през 1990-те и масовата злоупотреба с алкохола и наркотиците, броят на бездомните деца в Русия отново нараства и погубва напредъка, постигнат през предходния век. Това принуждава страната да започне всичко отначало.