Кой е воювал за освобождението на България през 1877-1878 г.?

Wikipedia
Неотдавнашното посещение на Негово светейшество патриарха на Москва и цяла Русия Кирил в България по повод 140-годишнината от Освобождението на страната ни от османско робство, предизвика много шум не само у нас, но и в Русия.

От една страна това стана заради "огорчението", с което патриарх Кирил каза, че си тръгва от България, от друга заради различните интерпретации на речите и изказванията на водещите български политици и държавния глава на страната. В своята статия "За истината и толерантността: Кой е воювал за освобождението на България през 1877-1878 г.?" докторът на историческите науки Сергей Перевезенцев представя виждането си за изминалите събития и търси корените на създалия се конфликт.

"На пръв поглед в речта на президента на България Румен Радев всичко беше казано правилно: той призова да пазим паметта за воините от многото народи, паднали на полята на тези отдавнашни сражения: руснаците, румънците, финландците, украинците, белорусите, поляците, литовците, сърбите и черногорците. "Историческата толерантност" е спазена и принципът за "множествеността на истините" не е нарушен." По мнението на автора, обаче, в контекста на нашето съвремие се получава разминаване между историческата толерантност и историческата истина.

Поради това авторът дава определена историческа справка. "Преди всичко често пъти много хора, особено различните политически дейци извън Русия, бъркат имената на едни или други руски армейски поделения и националния състав на тези поделения.", подчертава Перевезенцев. "Например в Руско-турската война от 1877-1878 г. на Балканите сред многото други са участвали 42-ри пехотен Якутски полк, 44-ти пехотен Камчатски полк, 20-ти пехотен Галички полк, 11-ти драгунски Рижки полк, 8-ми драгунски Астрахански полк, 56-ти пехотен Житомирски полк, а в Кавказ е воювал 160-ти пехотен Абхазки полк. Но това съвсем не означава, че тези полкове са били набирани от якутите, камчадалите, галицийците, абхазците или от жителите на Рига, Астрахан, Житомир. Националният състав на тези и други редовни военни единици е бил, разбира се, разнообразен, но основата им са съставлявали руски войници. Освен това много често името на полка изобщо не отговаряло на постоянната му дислокация: "рижките" драгуни и "якутските" пехотинци били разквартирувани в гр. Кременец, Волинска губерния, Галичкият полк – в Житомир, Житомирският и Астраханският – в Тираспол, Камчатският – в Луцк, Абхазкият – в Казан, а пропуснатият от нас 52-ри пехотен Вилненски полк, който на пръв поглед би трябвало да си "стои" в "литовския" Вилнюс и да се състои от литовци, в действителност бил дислоциран във Феодосия и през 1877-1878 г. пазел кримското крайбрежие", обяснява авторът.

"Трябва също така да напомним, че през 1874 г. в Русия била въведена всеобща военна служба, от която към момента на Руско-турската война били освободени някои от поданиците на руската корона, в частност жителите на Великото Финландско княжество, Северен Кавказ, Средна Азия и други отделни региони. Но във Финляндия и Кавказ съществували военни поделения, чийто състав се попълвал чрез вербуване на доброволци от жителите на тези региони: лейб-гвардейският 3-ти стрелкови Финландски батальон, Терекският, Закаталският, Кабардино-Кумикският и Дагестанските кавалерийски нередовни полкове и други. Всички тези военни единици са участвали в Руско-турската война от 1877-1878 г.: Финският батальон и Терекският полк – на Балканите; Закаталският, Кабардино-Кумикският и трите Дагестански полкове – на Кавказкия фронт", продължава историческата справка.

Следвайки тези факти, според автора, към списъка на народите, изброени в речта на президента на България, трябва да се добавят чеченците, аварците, кумиките, кабардинците, осетинците, ингушите, а ако си спомним и това, че офицерите на Финландския батальон са били шведи, то също и тях. А също и остзейските (балтийските) немци, влизали в голямо количество в офицерския корпус на руската армия, както и мнозина други.

И тук авторът Сергей Перевезенцев задава въпроса: "Защо броят на споменатите от президента на България народи се оказа толкова ограничен?" По негово мнение в списъка има вътрешно противоречие, защото "освен поляците, които са се биели с турците в редиците на руската армия, е имало и полски легион, който, напротив, е участвал в боевете на страната на Османската империя". Което, той смята, предизвиква разминаване между "историческата истина" и "историческата толерантност".

"Отговорът на тези въпроси, както ми се струва, трябва да се търси не в историята, а в съвремието: изброени са народи, които са влизали някога в състава на Руската империя, но понастоящем са държавообразуващи нации на независими държави, тоест тук се подразбират не народи, а именно държави: Украйна, Беларус, Полша, Литва, Финландия", отбелязва Перевезенцев. В изброяването той вижда скрит "антиимперски" подтекст, обвързвайки западноевропейското разбиране понятието "имперски" отъждествявано с понятието "руски".

Според авторовото тълкуване "историческите събития се използват само с една цел – първо, да се подчертае правилността на "европейския цивилизационен избор" и, второ, да се минимизира ролята и значението на Русия в историята и съвременността."

Според него "огорчението", което изказа руският патриарх по време на посещението си в България, е насочено против тези "скрити антируски смисли".

"Русия не обърна внимание на мнението на Европа. Движена от своята любов, отслабена и без никаква политическа подкрепа в света, тя започна борбата. Това е голям пример за това как духовната, културна солидарност надмогва политическия прагматизъм. Радвам се, че мога да кажа това. Не Полша, не Литва – Русия! Трудно ми беше да слушам всички тези позовавания на участието на други страни в освобождението. Нито полският, нито литовският сейм не са участвали във вземането на решение за обявяване на война с Османската империя. Надявам се, че медиите ни чуват и ще предадат моето разочарование от неправилната интерпретация", каза патриарх Кирил.

Авторът цитира и докторa по политология Александър Шипков, който смята, че "историческият релативизъм", който толкова явно се прояви в тази дискусия, си поставя за цел "да лиши Русия от правото на собствена голяма история и като следствие от правото на съвременна голяма политика. Това твърдение той изказва в статията си "Българската реч на патриарха". Именно затова, твърди той, в Запада се провежда последователно мисълта, че не Русия е субект на всичките си големи исторически победи, а отделните народи, влизали в нейния състав". При това си струва да повторим: самият избор на тези "отделни" народи също съдържа силен идеологически подтекст. Ето такава една селективна "историческа толерантност".

Оригиналният текст е публикуван на сайта pravoslavie.ru.

Междувременно вижте как на трети март на връх Шипка отбелязахме Освобождението на България!

Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.

Вижте още: