"Война за истината, за святото дело"

В историята на нашето Отечество има много славни и героични страници, с които и ние, и нашите потомци можем и трябва да се гордеем. Едно от тези събития е Освободителната война 1877-1878 г., която е уникална в световната история. И неслучайно сред огромното множество освободителни войни само тя е наречена по този начин. Преди 140 години Русия започва война за освобождението на едноверците, православните българи, които са заплашени от изтребление или поголовна ислямизация.

Някога имената на героите от Освободителната война и разказите за техните подвизи са били в устата на всички в Русия – споменавали са ги на църковни служби, в тяхна чест са издигали храмове и паметници, посвещавали са им стихове и песни. В дореволюционната руска историография не е имало разнобой по отношение на трактовката на причините, характера на бойните действия и значението на тази война. В нея е утвърден възгледът, че след безплодните опити по мирен начин Османската империя да бъде заставена да промени положението на подвластните ѝ славянски народи, на 12 (24) април 1877г. Александър II подписва манифест за обявяване на война на Турция, в който се казва:

"Християни в България! Днес вие преживявате приснопаметни за вас дни. Удари часът на вашето освобождение от безправния мюсюлмански гнет".

Войната става кулминация в политиката на Русия, която отстоява последователно идеята за независимост на славянските народи, докато в плановете на европейските държави това не е влизало. Те не само проявяват поразително равнодушие към масовите убийства и изтезания на десетки хиляди славяни, но и считат за правомерни действията на Османската империя, която жестоко потъпква въстанията на доведените до отчаяние покорени народи.

Според многобройните свидетелства на съвременниците "никога никаква война не е предизвиквала такова всеобщо съчувствие и въодушевление в Русия, не е пораждала толкова жертвоприношения от любов, не е заслужила в такава пълна степен името "народна".

На И.С. Аксаков приглася Ф.М.Достоевски: "Самият народ се вдигна на война, начело с царя. Когато се разнесе царското слово, народът се втурна към църквите, и то по цялата руска земя. Когато четяха манифеста, народът се кръстеше, и всички се поздравяваха по случай войната. Ние видяхме това с очите си, чухме го..."

Генерал М. Д. Скобелев. Снимка: С.Л. Левицки / Bibliothèque nationale de France / Обществено достояние / wikipedia.org

Тази война започва да се нарича Освободителна, защото руският народ извършва подвиг на саможертва, като с кръвта си възкресява за живот братята си по вяра и като връща България от небитието на политическата карта на света. Именно затова в България има около 450 (!) паметници, посветени на героите от Освободителната война, в българските градове и села улици носят имената на руските освободители. В българските църкви ежедневно се отправят молитви за Царя Освободител и всички паднали за освобождението на България. В много български семейства от поколение на поколение като скъпа семейна реликва се предават руски монети, сечени през 1877 г., в които се правят отвори и се носят заедно с православното кръстче.

На тази война са посветени огромно количество исторически изследвания, но в нашето общество за нея се знаят обидно малко неща. И не само поради това, че ореолът на славата на "героите от минали времена" с годините губи от своята яркост. Много показателно е, че едни от първите паметници, които съветската власт е унищожавала, са паметниците, издигнати в чест на Освободителната война. Разрушавани са всички воински мемориали, посветени на тази война, събаряни са всички паметници на легендарния "бял генерал" М.Д. Скобелев, нещо повече –осквернен е неговият гроб в родовото му имение в Рязанска губерния (възстановен е през 1960-те гг. – бел. ред.). В Москва параклисът – паметник на гренадирите – герои от Плевен, построен с народни пари, е съсипан и превърнат в обществена тоалетна (Параклисът е реставриран през 1940-те гг. - – бел. ред.). В Петербург е унищожена Колоната на Славата, издигната от 140 трофейни турски оръдия, завзети в боевете за освобождението на България (възсъздадена е през 2005 г. – бел. ред.). Това е било практическо въплъщение на курса на победилата през октомври 1917 г. партия на болшевиките към разрушаване на хилядолетния код на руския народ, на неговите държавни и духовни опори, към унищожаване на Русия като историческа държава. На 12 април 1918 г. излиза подписаният от Ленин, Сталин и Луначарски Декрет за унищожаване на паметниците, издигнати "в чест на царете и техните слуги". Не е трудно да се досетим, че под това определение попадат всички руски паметници – свидетелство на тържеството на руския дух.

Като разрушават руската православна цивилизация, още от първите дни на своята власт болшевиките създават превратен образ на Руската империя като "цитадела на деспотизма", "световен жандарм" и "затвор на народите", в историята на която априори не се допуска нищо положително. Би ли могла богоборческата власт да почита героите от войната, импулс за която е бил религиозният фактор?

Между другото, този фактор се оказа заличен и от историята на Кримската война, и на Първата световна. Историята на Освободителната война е обречена на премълчаване и фалшифициране, защото тя е ярко свидетелство за това как руският народ се сплотява в единен духовен монолит около своя цар и е последвал евангелския завет: "Никой няма по-голяма любов от тая, да положи душата си за своите приятели". "Всяка висша и обединяваща мисъл и всяко вярно и обединяващо чувство е най-великото щастие в живота на нациите. Такова щастие посети и нас" – пише Ф. М. Достоевски.

Параклис (1882-83, арх. Д. Н. Чичагов, Москва), посветен на воините, загинали по време на Руско-турската война 1877-1878 гг., унищожен през 1922 г. wikipedia.org / Обществено достояние

Борбата срещу християнския руски дух се води с помощта на всеобхватна идеологическа реформация на всички страни от живота на руските хора. Църквата е подложена на гонения, сравними с времената от първите векове на християнството, унищожаван е руският начин на живот, традиционното християнско възпитание, от държавното преподаване се изхвърля изучаването на руската история. Трудовете на някои дореволюционни историци биват забранени, други са обявени за "буржоазен боклук" и "шарлатанство".

Както е известно, историята като учебна дисциплина се завръща в съветското училище през втората половина на 30-те години. В 1934 година са възстановени историческите факултети в университетите в Москва и Ленинград. На 15 май 1934 г. е прието Постановление на Министерския съвет и ЦК на ВКП(б) за необходимостта към юни 1935 г. да се подготвят съветски учебници по история, като пред авторите е поставена задачата историята на всяка една (!) епоха да бъде представена в светлината на борбата на работническата класа за диктатура на пролетариата и социализъм в целия свят. Предписва се също така ролята на царска Русия да бъде обоснована като затвор на народите, да се подчертае колониалната и контрареволюционна роля на руския царизъм във външната политика, а също така неговата зависимост от западноевропейския империализъм. Задължителните за изпълнение инструкции, одобрени лично от Сталин, са дадени, а докато се пишат "правилните" учебници, широко се използва "Руска история в най-кратък очерк", написана от М. Н. Покровски, ръководител на Института за червена професура и архивна служба, която е удостоена с похвала от самия Ленин. В нея дори не се споменава за освобождението на България, а на самата Освободителна война е отреден един ред за това, че Русия влиза в нея с цел да осигури по-широк износ на своето зърно, на което пречи Турция. Това е отражение на популярната тогава концепция, съгласно която стожер на руската история е движението на търговския капитал.

С течение на времето съветската историография се отказва от най-вулгарните марксистки тези, но основната тенденция в представянето на политиката на Руската империя се запазва – тя се представя като агресивна, завоевателна и империалистическа. Методологично ръководство в съветската историография за дълго време е указанието на Ленин, че основно обективно съдържание на войната от 1877-1878г. са "буржоазно-националните движения" или "конвулсиите" на освобождаващото се от различни видове феодализъм буржоазно общество".

Историята на Освободителната война е превърната в илюстрация на това как "царизмът прогонва" бедните руски войници в далечна България, за да реализира своите империалистически планове. Ще отбележим, че няма нито един документ, който да свидетелства за стремежа на Русия към териториално заграбване. Независимо от това, че във всички военни академии по света се изучава уникалният военен опит на руските военачалници по време на балканската кампания, в Русия техните имена са под забрана, тъй като мнозина са принудени да напускат Русия и завършват дните си в емиграция.

Колоната на Славата в Санкт Петербург (1886 г., арх. Д. И. Грим). Снимка: Фотоателие "Вестли и К°" / wikipedia.org / Обществено достояние

От средата на 1950-те години започват да се използват архивни документи, съветската историография променя до известна степен възгледа си за Освободителната война. Империалистическите стремежи на Русия, както и преди, не се подлагат на съмнение, но се признава, че "обективно (следва да се разбира въпреки субективното желание, т.е. без да искат, но така се получава) в резултат от войната става освобождението на България". В енциклопедичния речник, издаден през 1980 г., четем, че войната "е започната от Русия с цел да укрепи влиянието си на Балканите и тя е спомогнала народите от Балканския полуостров да се освободят от османско иго". Но всичко е точно обратното! Русия започва войната с цел освобождението на България и именно това спомага за укрепване на нейния авторитет и влияние на Балканите дори независимо от това, че на Берлинския конгрес европейските държави я принуждават да преразгледа условията на Санстефанския мирен договор.

В Йешилкьой не помнят договора от Сан Стефано

Благодарение на разширеното проучване на базата от източници и развитието на сътрудничеството с българските историци изучаването на историята на Освободителната война напредва, но не в дълбочина, а по посока на разширяване на кръга от изследваните въпроси. Всички изнесени материали представят една удивителна картина – оказва се, че Александър II въобще не е искал да влиза във война, но е бил принуден да стори това под давление на народа. У руския цар и в аристократичната среда освободителната война сякаш не среща симпатия, а руското селячество счита борбата с турците за свое кръвно дело, смятай, от класова солидарност. Съответно "всички прогресивни последствия от политиката на Русия по отношение на потиснатите народи в Османската империя не са били свързани със субективните стремежи на монарха, а са станали въпреки тях". 

С малки промени тази трактовка доживява чак до началото на 1990-те години, когато твърдите рамки на комунистическата цензура изчезват, много документи от специалното хранилище, включително дневниците на Ф.М. Достоевски, православната литература стават достъпни. Забележете, това, което е могло да бъде прочетено в годините на така наречената "тирания на самодържавието", ръководителите на комунистическата партия ни забраниха да четем. Те вероятно не напразно са се опасявали да не би Ф.М. Достоевски да разсее насажданата от 1917 г. негативна представа за Руската империя.

Според израза на руския историк А. Н. Боханов "православната оптика" притежава особена форма на световъзприятие, съвършено различна от позитивистично-материалистическите шаблони, утвърдени в историческото съзнание. През призмата на "православната оптика" Освободителната война придобива ново измерение и онова съдържание, което се открива пред православното съзнание на руснаците, извършили безпримерен освободителен поход. Ако съвсем до неотдавна съветската историография не употребява за сетен път името на Господаря, предпочитайки да пише безлично – "Русия се стреми, Русия решава, царизмът разчита", то сега читателите разбират, че външната политика на Русия се разработва и провежда не от абстрактен субект. Именно царстващият монарх Александър II е бил творецът на външнополитическата стратегия и тактика на Руската империя. Появяват се разработки, в които открито се твърди, че именно моралният императив е бил главен в неговата балканска политика.  

Запазени са документи, които свидетелстват, че императорът се е опитвал да избегне войната и по мирен начин да принуди турските власти да променят положението на подвластните им християни. Не поради духовитост той нарича своите войници "мои деца", Господарят наистина по бащински се отнася с тях, разбира, че започването на война в условията на все още незавършена военна реформа и превъоръжаване, когато турската армия превъзхожда руската и по численост, и по качество на въоръжението, означава да изпрати мнозина от тях на сигурна смърт. Разбира и това, че събитията на Балканите са достигнали критична точка и резултатът от забавянето ще бъде само един – няма да има кого да спасява. Като чувства подкрепата на своя народ, който жадува да изпълни дълга си към едноверците, изиграли важна роля в разпространението на кирилицата и християнството в Русия, готов да пострада в името на вярата, Александър II започва война, която руснаците считат за война "за истината, за святото дело".

Параклис на героите от Плевен (1888 г., арх. В. И. Шервуд, Москва). Снимка: wikipedia.org / Ikar.us

Вдъхновяващ пример за войниците е личното присъствие на фронта на Руския император, който е убеден, че и неговият син "като бъдещ император не може да не участва в похода" и изпраща на фронта бъдещия Александър III, който за бойните си заслуги е награден с орден Владимир I степен и орден Георги II степен. Във войната участват всички велики князе, придворни на императрицата в качеството им на милосърдни сестри, блясъкът на руското офицерство, цветът на руската нация, включително – синът на А. С. Пушкин, роднина на  М. Ю. Лермонтов, светилата на руската медицина Н. И. Пирогов, Н. В. Склифосовски, С. П. Боткин, В. М. Бехтерев, художниците В. В. Верешчагин, В .Д. Поленов, К. Е. Маковски, писателите В.И. Немирович-Данченко, В. М. Гаршин, В.А. Гиляровски. Навеки са обвеяни със слава имената на руските военачалници М. Д. Скобелев, Ф. Ф. Радецки, И. В. Гурко, Н. Г. Столетов, Е. И. Тотлебен и много други.

Колкото и да е парадоксално, не многобройните трудове на нашите историци, а пътуванията до България и общуването с българите съдейства за разширяването на знанията на нашите съотечественици за Освободителната война. Храмовете-паметници, които те виждат с очите си, многобройните паметници на Царя Освободител, военачалници и воини от Руската императорска армия, имената на руски герои, запечатани в имената на български улици и площади, събуждат много по-голям интерес към родната история, отколкото нашите учебници с техните описания на развитието на производителните сили и производствени отношения.

Когато стоиш пред паметника на Свободата на Шипка, където и през лятото те поваля пронизващ вятър и се опитваш да си представиш, как неголям отряд от руски войници и български опълченци под ръководството на генерал Н. Г. Столетов в продължение на четири месеца героично поддържат отбраната, отбивайки атаките на многобройния корпус на Сюлейман паша, как в молитвите си благодарят на Бога за победата: "Не нам, не нам, а имени Твоему..." – сърцето на руснака не може да не се преизпълни с гордост за своите съотечественици. Сърцето се свива. В руския и европейски печат наричат Шипка "Термопили на най-новото време". Тук се пораждат съвсем различни мисли и чувства, а не когато четеш за "конвулсиите на буржоазното общество".

Стереотипите на секуларното съзнание се оказват устойчиви. И днес някои изследователи поставят акцент върху "филантропичните" мотиви в руската политика, други търсят факти за нейните завоевателни намерения. Разпространява се изводът, че в хода на войната Русия се бори за своите държавни и национални интереси, които обективно съвпадат с интересите на българите и другите поробени народи и по този начин се постига тяхното етническо спасение.

Особено се откроява групата автори, които обявяват за фантом, за мит всички разсъждения за единството на вярата, славянското братство, наричат митологема представите за Русия като център на славянско-православния свят и предназначението ѝ да покровителства и защитава славяните, за които в Русия, така да се каже, нищо смислено не знаят. Те смятат, че "натрапчивото покровителство", "истеричната вестникарско-църковна агитация", дейността на Славянските комитети – всичко това пречи за "рационалното възприятие на действителността", на "прагматичния подход" на руските управляващи кръгове. Подобни секуларни щампи са родени не днес.

В миналото мъдрият Ф. М. Достоевски, който с тревога отбелязва напускането и отдръпването от Църквата на известна част от руската интелигенция, не може да не отговори на "еволюционистите" и "прогресистите", които призовават "да не се придава вероизповеден характер на широко разгърналото се движение за защита на славяните":

"Но какво да се прави с историята и живия живот: трябва или не трябва да се придава, то от само себе си се получава. Преценете: турчинът коли славянина заради това, че той, бидейки християнин, рая, се осмелява да се домогва да бъде равноправен с него. Ако българинът приеме мохамеданството, турчинът тутакси престава да го измъчва… Следователно, ако българите търпят такива люти мъки, разбира се, то е заради своето християнство…"

Достоевски се опитва да получи отговор от "руските европейци", като разяснява, че православието е не само религиозна ценност на руския народ, но и негово политическо световъзприятие, което предопределя особеното възприемане на света и различен в сравнение с европейците тип държавност и култура. "В Европа е изгодата – у нас – жертвата" – пише Достоевски. "Братство в Христос" – в това световъзприятие е първичната и основополагаща категория на битието, която измества на втори план кръвните връзки и геополитически съюзи. Руският народ в масата си не знае какво е България и какви са българите, но разбира, че "безбожните агаряни" убиват братя в Христос и умират с името Русия на уста. Тази народна "православна философия на историята" се споделя и от император Александър II, и от преобладаващото мнозинство негови поданици.

На 4 януари тази година – Денят на освобождението на София – пред паметника на Цар Освободител в центъра на българската столица някой е поднесъл свежи цветя, а редом на снега някой е написал: "Благодаря, Русия!" – те явно не са чели за "фантомите" и "митологемите".

* Авторът е кандидат на историческите науки

Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.