Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
Никой не знае как точно умира афганистанският лидер Хафизула Амин. Някои твърдят, че той се самоубива, а други смятат, че е убит от афганистански офицер. Едно обаче е сигурно: това се случва в нощта, когато съветските спецчасти щурмуват добре охраняваната му жилищна крепост – двореца Таджбек – на 27 декември 1979 година.
Това е първата сериозна проява на съветското участие в кръвопролитната война на Афганистан. Между 25 и 27 декември съветските батальони навлизат в страната и поемат контрола над столицата Кабул. Те започват действия, които ще се превърнат в 10 години военни операции. Онова, което обикновено се забравя, е фактът, че не става въпрос за инвазия. Амин на практика отправя 19 молби към Брежнев да прати войска. Причините са сложни.
Парадоксално, когато просъветската Народна демократична партия на Афганистан (НДПА) взема властта чрез държавен преврат (Саурската революция през април 1978 г.), московските партийни лидери не са доволни. "По-рано съветската политика целеше Афганистан да остане неутрален", обяснява историкът Никита Мендкович.
Студената война е в разгара си, а неутралният Афганистан изглежда като добър буфер между централноазиатските републики на СССР и вражеските страни: Пакистан, Иран и Китай. След като НДПА поема властта, всички тези страни и Западът съзират в нея заплаха за комунизма, който се разпространява на юг към богатия на петрол Близък изток. Те предприемат съответните действия: подкрепят опозицията, включително въоръжените ислямски бунтовници.
Първият държавен глава от НДПА Нур Мухамад Тараки не успява да намери общ език с народа си. Той е убеден левичар и започва социални и икономически реформи, като раздава земята на селяните (което вбесява богатите фермери), забранява шериата и изпраща момичетата на училище (с което разгневява твърдите ислямисти).
"Елате да ни видите след година и ще намерите джамиите празни", хвали се Тарики пред служителя на КГБ Владимир Крючков през юли 1978 година. Той твърди, че бедният Афганистан след две години ще е достигнал трудно спечелените постижения на СССР в безплатното образование и медицината, масовата грамотност и тежката промишленост. Събитията обаче вещаят друго: на следващата година джамиите все още са пълни, страната е разкъсвана от гражданска война, а Тараки е мъртъв.
Тараки не е отстранен от бунтовниците, а от собствената си дясна ръка – военният министър Хафизула Амин. На 16 септември 1979 г. той сваля Тараки, а по-късно хората му го задушават с възглавница. Амин поема контрола над партията и продължава войната срещу ислямистите (известни като муджахидини на Запад), като междувременно поддържа добри отношения със СССР. Или поне така си мисли.
Само няколко месеца преди СССР да навлезе в Афганистан, съветското Политбюро решително отхвърля този ход. "Единственият начин, по който можем да гарантираме успеха на афганистанската революция, е като изпратим войски, но абсолютно не можем да го направим. Рискът е твърде голям", казва шефът на КГБ и бъдещ съветски лидер Юрий Андропов през март 1979 г., по време на разговори, посветени на първото от общо 19-те искания на Тарики, а по-късно и на Амин, да изпратят съветски военни сили в страната.
Позицията на Андропов е подкрепена единодушно, въпреки че Тараки и Амин настояват, че без съветските войски страната ще попадне в ръцете на ислямистите, чиято идеология се подкрепя от много афганистанци; и чиито бунтовнически сили се радват на финансова подкрепа от САЩ, Китай, Иран и Пакистан (които също подкрепят бойците). Москва решава да подкрепи афганистанското правителство с военни доставки – оръжия и инструктори – но не и с войска, и го прави между март и декември 1979 година.
Какво кара Политбюро да промени решението си? Геополитиката: Брежнев и колегите му се боят да не загубят Афганистан. Към края на 1979 г. антиправителствената коалиция държи контрола в 18 от 26-те афганистански провинции, а въоръжените на централното правителство се клатят на ръба на разпадането. Цари страх, че страната скоро ще падне в контрола на ислямистите. Афганистан просто е твърде важен, за да се допусне провал.
Брежнев смята, че ако Афганистан бъде превзет от ислямистите или прозападните милиции, това ще е заплаха за централноазиатските републики на СССР, където в граничните зони в Афганистан и СССР живеят етнически таджики и узбеки – лесна плячка за поглъщане в редиците на муджахидините. "Централна Азия с ислямското си наследство се смята за по-малко съветска и чуждото влияние там се счита за голяма заплаха", пише Мендкович.
Ако просъветското правителство на Афганистан изгуби борбата срещу ислямистите, ще се появи риск в страната да се появят китайски или американски военни бази, които на свой ред биха били заплаха за множество стратегически обекти. Неподготвено да се изправи срещу подобни рискове, Политбюро решава, че военните действия са по-малката от двете злини. Ръководният орган избира да се отърве от Амин, защото подозира, че под натиск той би могъл да застане на страната на американците.
Съветското присъствие в Афганистан продължава до февруари 1989 г., като според официални източници то взема 15 000 съветски живота (и най-малко 640 000 афганистански) и не успява да постигне целите си: просъветското правителство пада месеци след съветското изтегляне. Навлизането е международна ПР катастрофа, която нарушава крехкия баланс на затишие в студената война между СССР и САЩ и единствено влошава отношенията между великите сили.
Съветската намеса в Афганистан ускорява разпадането на СССР. "Войната в Афганистан влошава икономическото състояние на СССР и торполира общественото единство в страната. Нарастващият брой на жертвите предизвиква недоволство", пише политологът Алексей Богатуров в книгата си "История на международните отношения, 1945-2008".
За САЩ умелият ход СССР да бъде накаран да се намеси в Афганистан е брилянтно решение. "Не сме карали руснаците да се намесват, но съзнателно увеличихме вероятността да го сторят", казва в интервю за Le Nouvel Observateur Збигнев Бжежински, който е съветник на американския президент Джими Картър по въпросите, свързани с националната сигурност от 1977 до 1991 година.
"Денят, в който съветите официално прекосиха границата, писах на президента Картър: "Сега имаме възможност да дадем на СССР неговата Виетнамска война." И наистина, в продължение на близо 10 години Москва трябваше да поддържа една неустойчива война – конфликт, който предизвика деморализацията и в крайна сметка разпадането на Съветската империя", твърди Бжежински.
Той има причини да се гордее – интервюто е направено през 1998 г. и през следващите три години Афганистан изглежда като сериозна победа за САЩ. На 11 септември 2001 г. САЩ се изправят лице в лице със смъртоносните опасности на ислямизма, финансиран и подкрепян в Афганистан. Но това е друга история.
Прочетете още: 7 важни факта за войната в Афганистан!
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си