По време на Студената война и съветите и американците са сигурни, че във всеки един момент ядрени бомби могат да започнат да падат върху главите им, унищожавайки техните домове и градове. Не е изненадващо, че бомбоубежищата и в двете страни по това време се множат като гъби.
Ако в САЩ много ентусиасти си правят бункери у дома, в Съветския съюз няма персонални такива. Всички в СССР са проектирани, построени и оборудвани от държавата.
Повечето от убежищата са построени в сутерените важни заводи, фабрики и градски администрации.
Трудно е да се каже колко убежища има във всеки съветски град. Статистически средно голям град с около 200 хил. жители разполага със 70-100 такива. Москва и Ленинград (дн. Санкт Петербург) имат десет пъти повече. Освен това и метростанциите в двете столици също се смятат за перфектни укрития.
Различните бункери могат да приютят от 100 до почти 1000 души. Трудно е да се опишат като просторни места за комфортен живот. Ако избухне ядрена война, хората биха били принудени да се поместят на много малко пространство – по няколко души на едно легло.
Но дори и скромните съветско бомбоубежища са снабдени с проветрителна система и различни филтри, които предпазват от химически и биологични оръжия, радиационен прах и дим. Държавата инвестира много средства за това доста скъпо оборудване.
Запасите от вода и храна и правилното функциониране на филтрите са гарантирани за три дни. След този период първоначалните негативни последици от ядрената бомбардировка биха преминали и хората биха могли да напуснат убежището и да бъдат евакуирани от опасната зона.
Всяко убежище разполага с резервоар с чиста вода и дизело-електрически генератор, някога дори два. В някои по-модерни може да се намери дори хладилник.
Някои укрития дори имат дребни оръжия за борба с потенциални врагове. Това обаче не е обща практика.
Въпреки факта, че след Студената война повечето от убежищата са превърнати в складове, много от тях са запазени и продължават да работят и днес като бункери.