"Царят е жив, но нека почива в мир": Денят, в който Николай II получава прякора "Кървавият"

"Никога няма да забравя това, което видях на 9 януари [1905 г.] от прозореца на Академията за изкуства", казва Валентин Серов, популярен и талантлив руски художник, припомняйки си събитията от това, което става известно като "Кървавата неделя". "Спокойната, горда и невъоръжена тълпа, която се движеше към оръжията и кавалерията, беше ужасяваща гледка ... Кой бе начело на това клане? Никой никога няма да измие това петно".

Множество други свидетели се съгласяват със Серов: гледката на войници, стрелящи по работници, които маршируват мирно до Зимния дворец в Санкт Петербург (официалната резиденция на царя), е ужасяваща. Как се стига до тук?

Мизерно съществуване

До 1905 г. в Санкт Петербург има стотици хиляди работници. Както навсякъде в страната, те живеят в тежки условия: 11-часови работни дни, без почивки и без синдикати. Собствениците на заводи имат право да уволняват всеки, който участва в стачки.

На фона на тези условия движението на работниците за повече трудови права наистина съществува – обаче то трябва да бъде лоялно към правителството и е доста послушно. Съюзът на руските фабрично-заводски работници в Санкт Петербург е основан през 1903 г. и включва около 10 000 работници. Лидерът му, известният свещеник Георгий Гапон, защитава правата на работниците, но не е революционер - напротив, тясно си сътрудничи с властите, опитвайки се да действа в правната рамка. Съюзът работи за повишаване на културната осведоменост на работниците, както и за подпомагане на нуждаещите се и други подобни дейности. "Правителството ни гледаше снизходително; служителите му даряваха малко пари на нашите библиотеки, вестници, списания…", спомня си Николай Варнашов, сътрудник на Гапон в Съюза.

"Семената" на недоволството

Ситуацията постепенно се променя през 1904 г., когато Русия губи Руско-японската война. Бавно, но сигурно идеята, че царското правителство е неефективно, се заражда сред обществото. Различните местни съвети, известни като земства, подписват петиции с искане за по-демократична форма на управление - с избираема законодателна власт и по-широки граждански права.

Гапон също започва да популяризира идеята за необходимите реформи сред своя народ. Това е рисковано - много работници остават верни на царя, но ден след ден тяхното недоволство нараства.

"Насочвахме мислите на работниците в две посоки", пише Варнашов. "Първо, вече не можем да живеем така, царят трябва да получи помощ от народни представителства, защото сега той е мамен от корумпираните министри. Второ, работниците също трябва да се присъединят към общия глас на руските класи". Съюзът все още отхвърля революционните идеи (поне официално), но напрежението нараства.

Масова стачка

Ситуацията е толкова напрегната, че дори незначителен инцидент може да доведе до сериозни последствия - този инцидент се случва в края на декември 1904 г., когато четирима работници, членове на Съюза, са уволнени от завода "Путилов" в Санкт Петербург. Разследване показва, че шефът им - член на консервативна организация, има политически мотиви.

Съюзът го приема като пряко предизвикателство. "Ако обърнем гръб на уволнението, никой вече няма да има доверие на нашия съюз, да не говорим, че това само ще насърчи деспотизма", пише Гапон в мемоарите си. След опитите уволнените да бъдат върнати на работните си места в преговорите, Гапон и Съюзът призовават за масова стачка - не само в завода "Путилов", но и в столицата.

Работниците подкрепят колегите си - като бедни и лишени от права, каквито всъщност са. Митингите разтърсват града. До 8 януари около 100 000 работници от различни фабрики стачкуват. Тогава Гапон решава да се обърне към цар Николай с петиция от името на работническата класа.

Петицията

В документа няма нищо революционно - не призовава за отричане на царя и не е заплаха за властта. Петицията е съсредоточена върху искания като осемчасов работен ден, свобода на сдружаване и "нормална работна заплата".

Въпреки това той съдържа и някои политически искания, които Николай II, отдаден автократ, със сигурност не е готов да приеме, като "свобода и неприкосновеност на личността, свобода на словото, на пресата, на сдружаването, на личността по въпроси като религията, разделение на църквата и държавата ","равенство за всички" и "постепенно прехвърляне на земята към хората".

Текстът на петицията обаче завършва с повече или по-малко лоялна бележка: "Това, Ваше Величество, са нашите основни нужди... Дайте заповеди и се закълнете, че те ще бъдат изпълнени и ще направите Русия щастлива и славна… Но ако не удовлетворите нашата молба, ще умрем тук - на този площад и пред Вашия дворец". Оказва се, че някои наистина ще загинат.

Правителството реагира

Тъй като маршът на хиляди работници от техните фабрики започва на 9 януари, Николай II не е в столицата - два дни преди това той заминава в Царско село, тъй като се носят слухове, че революционери (несвързани с Гапон) заговорничат да отнемат живота му. Ръководителите на работниците знаят това, но не планират лично да се срещнат с царя: ще е достатъчно, ако длъжностните лица приемат петицията и я предадат на Николай.

"Решено бе да не се допускат работници до Зимния дворец и да се използва сила в случай, че не се подчинят", спомня си Александър Спиридович, полицейски генерал, който е запознат със срещата в кабинета на вътрешния министър. Служителите са твърде уплашени от провокации, за да допуснат тълпата близо до двореца. "Концентрирани върху десетки истински революционери, властите пренебрегнаха десетки хиляди лоялни работници!", пише гневно Спиридович.

Масова истерия

Оказва се, че трагедията е почти неизбежна, около 30 000 войници пристигат в Санкт Петербург, за да попречат на работниците да стигнат до Зимния дворец. Въпреки това десетки хиляди излизат с портрети и икони на Николай II, пеейки патриотични песни, нетърпеливи да представят исканията си пред царя. Те искрено вярват, че армията няма да стреля по своите сънародници.

Но грешат: когато демонстрациите продължават, войниците отговарят с огън по невъоръжените тълпи в целия град. Казаците атакуват демонстрантите от конете си, ударят ги с камшици и мечове. Георгий Гапон, който води една от шестващите колони, едва се спасява от смъртта и трябва да се скрие. Най-малко 130 души загиват в този ден, според официалните статистически данни, въпреки че докладите потвъждават за около 4600 мъртви (което е малко вероятно).

Това, което е от решаващо значение за Кървавата неделя на 9 януари е, че тя шокира обществеността и променя отношението към Николай II и неговата власт. Оттогава прозвището "Кървавият Николай" започва да следва монарха.

"Така се случи. Царят е жив, но нека почива в мир", пише Николай Варнашов след Кървавата неделя. "Днес той се застреля". И въпреки че има 13 години до действителното разстрелване на Николай, Кървавата неделя е една от най-големите критични точки - началото на един много безславен край за руската монархия.