6 причини руските пазари от 90-те да са най-лошото и най-хубавото място на света

Пазар на "Лужники"

Юрий Абрамочкин/Sputnik
Защо застилат земята с картон? И как трябва да изглежда идеалната пазарска торба? Ако нямаш отговор на тези въпроси, следващият текст е за теб. Разказваме за един от основните символи на Русия през 1990-те.

Когато СССР се разпада, в страната се разрешава свободната търговия. Да, преди това всеки, решил самостоятелно да продаде нещо (било то саморъчно изплетени чорапи или бутилка водка), може да попадне в затвора. Всичко това се променя през 1992 г. и уличният пазар става притегателен център, кипящ от живот и любимо място за прекарване на свободното време.

Много скоро на негово място се появяват цивилизованите, лъскави молове. И много малко пазари успяват да си извоюват правото да съществуват в тяхната сянка. Но уникалната им атмосфера едва ли някога ще бъде повторена. Ето защо.

Спонтанна търговия без никакви условия

Пазар на

В свободна продажба се появяват огромен брой стоки с всевъзможна употреба и качество – пазарите никнат като гъби. Те запълват празни пространства, улици, подлези, площади, стадиони (например, най-големият пазар е на стадион "Лужники"). Усилена търговия се върти дори в болниците и училищата.

Всичко това прилича на постсъветски вариант на Дивия запад: спонтанните пазари изникват там, където ходят хората (т.е. почти навсякъде). Представете си редици от палатки, между които циркулират хора. Понякога продавачите изобщо не си правят труда и търгуват направо от камиони. Никой не се вълнува от неща като тоалетни и топли помещения.

Затова пък именно на тези места хората могат да се облекат от главата до петите на добра цена (просто си представете Walmart под открито небе), да се попазарят и да намерят всичко на едно място – от авточасти и пиратски дискове до бабиния компот. Нито един съвременен мол никога няма да повтори това.

Пробна върху картон

Търговец на пазара на

Това е друга история. В палатките от брезент или в камиона няма никакви пробни кабини (както вече може би сте се досетили). Дрехите се мерят на малък къс картон, в ъгъла на палатката, във всякакво време – дъжд, киша или -20°C. Е, трябва да признаем, че някои продавачи предвидливо окачват перденца, за да може клиентът им да се скрие от любопитните очи. Но това не е задължително. За разлика от парчето картон на земята.

Колички с храна

Всеки ден измежду редиците с търговци се разхождат жени, които бутат колички с храна. Асортиментът им включва чай с лимон и захар, бутерброди, руска салата и вафлени тръбички с пълнеж. Всички обичат тези колички – и продавачите, и купувачите. По някаква причина салатката на леля Люса от количката е по-вкусна от тази, която си си донесъл от вкъщи. На много пазари дълго време няма нищо друго за ядене, освен предлаганото от тези колички. След това се появяват прототипи на т. нар. "фудкортове": редици с павилиони, където пекат блини, продават бонбони и правят кебап.

Търговците

Търговците, които препродават стока, са супергероите на пазара. Те се мотаят от град в град (а понякога и от държава в държава), за да купуват стоки. Понякога преодоляват огромни разстояния само за един ден. Не знаят умора, имат маса връзки, защото през годините са обиколили цялата страна. Бизнесмени през 90-те стават ако не всички, то страшно много хора и по правило именно те са в ролята на тези "търговци". Можеш да ги познаеш по един неизменен и безпогрешен атрибут – огромните пазарски торби. В тях носят стоката, а докато чакат влака или самолета, на тях седят, ядат и дори спят.

Независимо, че търговците не изглеждат особено представително с тези торби (никой не изглежда представително през 90-те), някои от тях изкарват цели състояния на техен гръб.

Чейнчаджиите

С чуждата валута в СССР има същия проблем, както с продажбата на каквото и да е на ръка – това се смята за престъпление. Така че не е чудно, че сред първите бизнесмени, появили се по пазарите, се появяват и те – т. нар. чейнчаджии. Да, няма чейндж бюра, с каквито всички сме свикнали днес, а хора, които носят на гърдите си табелки с надпис: "Купувам $/DM (DM – дойче марки). Сега това изглежда, меко казано, не особено надеждно, но в онези години се прави именно така. Хората с табелки на врата се събират по входовете на пазарите и цял ден пушат и пият чай в очакване на клиенти.

Кожени якета, палта и дънки от Турция

Черното кожено яке, коженото палто и много, много дънки са мечтата на всеки провинциалист. Хората нямат пари да си купуват качествените чужди марки, затова на помощ им идват техните аналози – копия с отвратително качество, но затова пък евтини. Те се внасят от същите тези търговци от близките чужди страни. Турските стоки наводняват пазарите и се превръщат в техен неофициален символ.

"Моят приятел Антон попадна в търговията чрез познати. На единия от тях му викаха Глиба: фамилията му беше Глибин. Глиба изкарваше пари от търговците с един стар пикап Volvo. На него той караше стоката, която разстилахме на метална конструкция от сутринта. Това бе на "Лужники" – разказва журналистът Юрий Лвов. – Щандът с височина един и половина човешки ръст наричахме с модерната тогава дума "беда".  Така се наричаше най-популярният модел женско кожено сако. Съкратената му версия с кодово название "полубеда" носеше половин Москва".

По същия начин стоят нещата и с дънковите дрехи. Няма нищо срамно да се издокараш с тях от главата до петите: дънково яке, панталони, а понякога и дънкова шапка.

Ето и 5 неща, за които си мечтаел всеки съветски гражданин!

 

Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.

Този уебсайт използва "бисквитки". Кликнете тук , за да разберете повече.

Приемам "бисквитките"