Как Полша замалко не завладява Русия

В продължение на дълги столетия Източна Европа е арена на борбите между два славянски народа – руснаците и поляците. Случва се така, че най-често победител в тези схватки е Русия и на няколко пъти Полша като държава просто изчезва от лицето на земята.

И поляците обаче имат шанс да надвият своя могъщ източен съсед. В началото на XVII в., когато Русия изпада в период на политически междуособици, известни като "Смутното време", войските на Жечпосполѝта превземат Кремъл, а синът на полския крал е избран за руски цар.

Смутното време

В края на XVI в. в Руската държава е прекъсната династията на Рюриковичите след над седем века на престола. Най-малкият син на Иван Грозни – Дмитрий, е убит при странни обстоятелства още през 1951 г. а след смъртта на бездетния Фьодор Иванович страната потъва в безкраен хаос от борби за власт сред болярските родове, смяна на правителства, поява на най-различни самозванци и претенденти за трона.

Главният съперник на руското царство на запад е Жечпосполѝта и тя внимателно наблюдава събитията в съседната държава, изчаквайки най-удобния момент за намеса.

Първи опит

Първият си опит поляците предприемат през 1604 година. Тогава в пределите на руската държава нахлуват полско-литовските войски начело с т. нар. Лъже-Дмитрий I (той се представя за уж спасения царски наследник Дмитрий, но всъщност е монахът Григорий Отрепиев).

Идеята да поставят на руския престол удобен за тях цар е много съблазнителна за руснаците. Официално крал Сигизмунд III и сеймът се дистанцират от самозванеца, но негласно те дават картбланш на магнатите Ежи (Юрий) Мнишек и Константин Вишневецки да организират похода.

Авантюрата приключва с пълен успех. Цар Борис Годунов умира внезапно, а Лъже-Дмитрий I заема овакантения руски престол.

Независимо от надеждите на поляците самозванецът не се превръща в марионетка в ръцете им. Той не изпълнява нито едно от обещанията, които им дава в навечерието на похода: да отстъпи част от западните земи, да започне да строи католически храмове в Русия, да отвори пътя на йезуитите в страната.

Лъже-Дмитрий обаче не е удобен и за местната аристокрация, която също се стреми към властта. На 27 май 16060 г. самозванецът е убит, а за поляците настъпва пауза в борбата за самото сърце на Русия.

Втори опит

През 1609 г. до Сигизмунд III достигат слухове, че част от московските боляри, недоволни от политиката на избрания цар Василий Шуйски, изобщо не са против на руския престол да бъде издигнат синът му Владислав. Аристократите, уморени от междуособиците, са все по-склонни да приемат външен кандидат, който не е от болярските родове, а синът на полския управник е най-подходящ за целта.

Цар Василий Шуйски сам по себе си е повод за нахлуване в очите на Сигизмунд. След като губи борбата срещу поредния претендент Лъже-Дмитрий II, той се обръща за военна помощ към врага на Жечпосполѝта – шведите, което грубо нарушава полско-руските договорености. Полската кралска войска незабавно нахлува в пределите на руската държава.

В лагера на полския крал, обсадил Смоленск, пристига делегация от боляри, които предлагат синът му да оглави руската държава, "ако кралят запази гръцката вяра и не само не пипа древните права и свободи на московския народ, но и даде такива права и свободи, каквито по-рано не е имало в Московската държава".

На 4 юли 1610 г. в битката при Клушино полско-литовските войски на хетман Станислав Жолкевски разгромява обединените руско-шведски сили и Василий Шуйски е свален от престола. Буквално след два месеца се състои  тържествената клетва към руснаците на "царя и велик княз Владислав Сигизмундович".

Предвид отсъствието му, клетвата е дадена от хетман Жолкевский. След това клетвените грамоти са изпратени и в други градове. По-късно хетманът пише в писмо до краля: "Един бог знае какво се крие в хорските сърца, но доколкото е видно, московчани искрено желаят наследникът на царя да ги управлява".

Царство без цар

Възцаряването на Владислав изобщо не означава незабавно присъединяване на руската държава към Жечпосполѝта. Напротив, според полско-руските договорености нито католическата вяра, нито дворяните имат право да се утвърждават на руска земя и да се намесват в местната система от обичаи и права. Двете държави не стават едно цяло, но сключват "вечен мир", с който се задължават заедно да се борят с неприятелите, както и да упражняват свободна търговия помежду си.

Въпреки това тези условия едва ли биха могли да попречат на поляците в бъдеще да пуснат дълбоки корени в системата на управление на руската държава. Те вече имат успешен опит с поглъщането на огромното Велико литовско княжество, където след унията през 1569 г., с която двете държави се обединяват, поляците мирно и почти без никакви гонения на обширното местно православно население, съсредоточават в ръцете си всички лостове на властта и изтласкват литовците на втори план.

Но така и не им е съдено да проверят дали същото може да се получи и с руснаците. Оправдавайки се с непълнолетието на Владислав, Сигизмунд не пуска 14-годишния си син в Москва. Той започва собственоръчно да подписва укази и заповеди и фактически взема властта в свои ръце, което неминуемо предизвиква недоволството на болярите.

По повод покръстването на сина си в православната вяра полският крал, за възмущение на руската аристокрация, заявява, че това би било възможно единствено, ако двете църкви се обединят на основата на Флорентийската уния от 1439 г. и бъде признато върховенството на римския папа над православната църква.

Последната капка идва, когато войските на Жечпосполѝта, нарушавайки условията на договора, влизат в Москва и превземат Кремъл. В тази ситуация московските управници не могат да приемат нито едно решение за управлението на Русия без съгласието на Жолкевски.

Полско-литовската окупация на Москва

Войниците от полско-литовския гарнизон бързо разгневяват местното население. Например, дребният полски дворянин Блинский пиян стреля по иконата на Богородица на Сретенската порта и я уврежда сериозно. Без да му мисли, комендантът от Кремъл Александър Гонсевский заповядва да бъдат отсечени и двете ръце на виновника, да ги приковат под образа на Богородица, а самият Блински да бъде изгорен жив на площада.

Нарастващото недоволство обаче вече не може да бъде спряно. На 1 април 1611 г. сблъсъкът между московчаните от една страна и поляците и литовците от друга се превръща в истински побой, който не може да бъде спрян дори от Гонсевский.

Немският наемник Конрад Бусов, който по онова време служи в московския гарнизон, си спомня мащабите на мародерствата на полските и литовските войници: "Грабеха кадифе, коприна, брокат, злато, сребро, скъпоценни камъни и перли. В църквите сваляха от светиите позлатените им сребърни одежди, колиета и яки, пищно украсени със скъпоценни камъни и перли... Тези, които бяха дошли с окървавени, мръсни дрехи, се връщаха в Кремъл със скъпи одежди... започна толкова чудовищен разгул и толкова богопротивно житие, че никаква бесилка не можеше да ги спре".

Освобождението

Надеждите да се дочака цар Владислав окончателно умира, а полското господство става все по-тягостно не само в Москва, но и в други градове на държавата. В руското общество се заражда освободителни движения, известни като Първо и Второ народно опълчение.

През пролетта на 1611 г. голяма част от Москва е освободена, а полско-литовският гарнизон е обсаден в Кремъл. Там са и членовете на руското правителство – т. нар. Семибоярщина (съвет от 7 боляри), както и бъдещият управник на Русия и първи цар от династията на Романови Михаил Фьодорович.

Отчаянието и гладът сред поляците и литовците достигат своя предел. Както съобщава еснафът Божок Балик: "обсадените започнаха да ядат коне, кучета, котки, мишки, гризяха колани, изкопаваха от земята гнили трупове и ги поглъщаха. Заради тази храна смъртността се увеличи. Живите започнаха да се нападат един друг, да се колят и да се ядат".

Надеждите на гарнизона да получи помощ се разпадат с поражението на войските на хетман Ян Ходкевич край Москва и на 20 ноември той се предава на милостта на победителя.

Последен опит

Избирането на Михаил Фьодорович Романов на царския престол на 21 юли 1613 г. води до ситуация, в която в Русия на практика има двама легитимно избрани царе. Дългите преговори и спорове между страните не водят до нищо. С молба за посредничество те се обръщат към посланика на германския император Еразмус Ханделиус, а той отвръща следното: "Една държава има двама господари; вие сте като огън и вода: как може водата да се потушава с огън?".
В края на 1616 г. вече възмъжалият Владислав прави последен опит да си върне руския трон, като свали "узурпатора Романов". Независимо че полско-литовските войски отново успяват да стигнат до стените на Кремъл, те не успяват да го пленят. А и руският народ вече възприема Владислав не като цар, а като чужд агресор.

Владислав официално се отказва от претенциите си за руския трон едва през 1634 г., когато става крал на Жечпосполѝта. Поляците не реализират шанса си да свалят своя източен съперник, който, вече укрепнал, на свой ред не пропуска възможността няколко столетия по-късно да сложи край на полската държавност.

Прочетете и историята на тези 4 победи на бойното поле, които спасяват Русия от унищожение!