През 1950-те Студената война между Съветския съюз и Съединените щати набира скорост. Двете страни си съперничат не само по количеството и мощта на своите ядрени бойни глави, но и в усвояването на космоса. Ракетите са необходими, за да може противникът да се заличи от лицето на земята с едно щракване на пръстите, а космическата надпревара е по-скоро въпрос на престиж – целта ѝ е да покаже на света превъзходство в покоряването на небесата.
Веднъж обаче тези два аспекта почти достигат взривоопасна точка. Съветските академици сериозно обмислят дали да не нанесат ядрен удар по Луната. Както става ясно по-късно, подобен вариант разглеждат и във Вашингтон.
Лунната надпревара
Patrick Pelletier / AFP
Американецът Нийл Армстронг става първият човек на Луната, след като през 1969 г. каца в Морето на спокойствието на "Аполо 11" (макар че някои любители на теорията на конспирацията и до днес се съмняват в това). СССР не успява да изпрати човек до спътника на Земята.
Десет години преди това обаче лидер в лунната надпревара е именно СССР. На 14 септември 1959 г. автоматичната междупланетна станция (АМС) "Луна 2" за първи път в света стига до повърхността на Луната. Полетът е едностранен – съветските учени буквално изстрелват станцията от Байконур и след 33-часов полет тя се врязва в повърхността на Луната, където остава да лежи завинаги.
През 1959 г. САЩ дори не могат да си мечтаят за подобен успех. "Това е върховен успех", казва американският учен Кент Гленън. "Никой не се съмнява, че руснаците са далеч по-напред от всички останали народи в развитието на техниката за завладяването на космоса". По време на посещение в САЩ няколко седмици по-късно Никита Хрушчов гордо връчва на президента Дуайт Айзенхауер копие на вимпела, изпратен на Луната. И до днес той се пази в музея на родния град на Айзенхауер – Абилин, щата Тексас.
Подробни доказателства
Анатолий Морковкин / TASS
Разбира се, зад успешния полет на "Луна 2" се крият множество неуспешни опити и отхвърлени проекти. Един от най-екзотичните се разглежда година преди изстрелването на АМС, през 1958 година. Ядреният физик Яков Зелдович предлага на ръководителите на съветската космическа програма Сергей Корольов и Мстислав Келдиш не просто да изпратят станция до спътника на Земята, но и да го въоръжат с доста приличен ядрен заряд.
Въпросът се разглежда изключително сериозно и няма нищо общо с амбициите на космическите злодеи. СССР иска полетът на АМС до Луната да бъде забелязан в чужбина и се страхува, че самата станция ще бъде прекалено малка и сблъсъкът ѝ със земния спътник няма да бъде фиксиран от никого. А ако при сблъсъка се взриви неголяма атомна бомба...
"Смятали са, че атомният взрив при удар по Луната ще бъде съпроводен от такъв светлинен спектакъл, че той лесно ще може да се фиксира от всички обсерватории, които в този момент наблюдават Луната", пояснява в книгата си "Ракети и хора" ученият-конструктор Борис Черток, един от близките помощници на Корольов.
Не най-добрият вариант
Александър Моклецов / Sputnik
Всичко завършва добре за Луната – Черток и Келдиш първо отговарят на Корольов, а след това и на автора на идеята Зелдович. Причината е твърде големият риск. Ако АМС излезе от строя още в началните етапи, тя ще рухне заедно с ядрения заряд направо в СССР. А ако това се случи по-късно в космоса – ако не изгори в атмосферата, тя може да падне буквално във всяка точка на Земята и да се взриви. А оттам и Третата световна война няма да закъснее.
В крайна сметка полетът "Луна 2" е фиксиран в чужбина и без ядрен заряд: съветските учени съобщават за него на директора на британската обсерватория, който следи финалните етапи на полета и потвърждава информацията пред американците. Никой не се съмнява в съветския триумф.
На другия край на света
Снимка със свободен достъп
По време на Студената война СССР и САЩ изглеждат като непримирими врагове, но по върховете се вземат сходни решения – и историята с "ядрения удар по Луната" е добър пример за това. Макар че в САЩ този проект се поддържа не от академиците, а от военните.
В края на 1990-те е разсекретен "Проект А119", в чиито рамки през 1950-те учените от НАСА разглеждат възможността Луната да се бомбардира, за да се демонстрира американската военна мощ.
"Беше ясно, че основната цел на този взрив би бил пиар и доказателство за нашето превъзходство", споделя в интервю за британското издание The Guardian физикът Леонард Райфъл, който отговаря за "Проект А119". Той не харесва тази идея. "Тогава дадох ясно да се разбере, че науката ще понесе големи загуби и щети от разрушаването на крехката среда на лунната повърхност (от ядрен удар), но ВВС на САЩ се интересуваха само от ефекта, който ще постигне взривът тук, на Земята".
Здравият разум побеждава и в САЩ: учените успяват да убедят военните, че играта не си струва, и в крайна сметка проектът е отменен. Може би и в Москва, и във Вашингтон все пак разбират, че да се бомбардира единственият естествен спътник на Луната с разрушително за човечеството оръжие е не само опасно, но и невероятно глупаво.