Затворниците на Аушвиц са освободени от четири стрелкови дивизии на Червената армия. В боя влизат бойците на 100-на и 107-ма дивизия. В 100-на служи и майор Анатоли Шапиро, чийто щурмови отряд се оказва първи край портите на лагера. Той си спомня:
Втората половина на деня навлязохме на територията на лагера, минахме през главните порти, над които висеше лозунгът, написан с тел: "Трудът ни прави свободни". Да влезеш вътре без защитна марлена превръзка беше невъзможно. На двуетажните кушетки се въргаляха неизнесени трупове. Изпод кушетките понякога излизаха полуживи скелети и се кълняха, че не са евреи. Никой не можеше да повярва във възможното освобождение.
Б. Борисов/ТАСС
По това време в лагера остават около 7000 затворници. Сред тях – лагерничката под номер 74233 (името не е установено):
Изведнъж видях на пътя край лагера силуети в бели и сиви дрехи. Беше около 5 часа през деня. Отначало помислихме, че се връщат "лагерници". Изтичах, за да погледна кой идва. Представете си какво беше щастието ни, когато видяхме, че това е съветското разузнаване. Целувките и приветствията нямаха край. Уговаряха ни да си тръгваме, обясниха ни, че не трябва да стоим тук, защото още не е ясно къде е врагът. Оттегляхме се на няколко крачки и отново се връщахме.
Свободни източници
Генерал-лейтенант Василий Петренко, през 1945 г. командир на 107-ма стрелкова дивизия, се оказва на територията на лагера скоро след Шапиро. В мемоарите си "Преди и след Освиенцим" той описва видяното така:
Немците на 18 януари взеха всички, които можеха да ходят. Болните и отслабналите оставиха. Малцината, които можеха да ходят, избягаха, когато нашата армия дойде до лагера. Нашите насочиха към територията на лагера санитарните части на 108-ма, 322-ра и моята 107-ма дивизия, медицинските екипи на тези три дивизии разположиха места за къпане: такова беше нареждането за армията. Храненето беше организирано от същите тези дивизии. Натам изпратиха походни кухни.
Олга Игнатович/Sputnik
Командирът на ротата Василий Громадски също е един от първите, влезли в "лагера на смъртта":
Имаше заключени порти, дори не знам дали това беше главният вход или някакъв друг. Наредих да разбият катинара. Нямаше никого. Минахме двеста метра, гледаме – бягат към нас затворници, 300 души в раирани дрехи. Бяхме нащрек, предупредиха ни, че немците се преобличат. Но това действително бяха затворници. Плачеха, прегръщаха ни. Разказваха, че тук са убити милиони хора. До сега помня как ни казаха, че само с детски колички от Аушвиц са изпратени 12 вагона.
Б. Фишман/Sputnik
През 1945 г. Иван Мартинушкин е на 21 години, старши лейтенант и командир на картечна рота в 322-ра пехотна дивизия. Спомня си, че до последния момент няма и представа, че е изпратен да освобождава концлагер:
С ротата си доближих оградата, но вече беше тъмно и не тръгнахме към територията, а заехме караулното помещение извън пределите на лагера, Помня, че там беше много горещо, дори си помислихме, че немците са си стоплили помещение, а тогава сме дошли. На следващия ден започнахме да разчистваме. Имаше огромно селище – Бжезинка, стояха солидни тухлени къщи, и, когато започнахме да се движим из него, ни обстреляха от някаква сграда. Залегнахме и се свързахме с командването: помолихме да ударят с артилерия по сградата. Помислих си, че, ако ги разгромим, ще можем да продължим нататък. А внезапно ни отговориха, че артилерията няма да удари, защото тук има лагер, а в лагера има хора и трябва да избягваме престрелки. Едва тогава разбрахме каква е била тази ограда.
Б. Борисов / Sputnik
След военните в лагера влизат журналисти-репортери от дивизионния вестник на 38-ма армия Ушер Маргилис и Генадий Савин. Техните свидетелства:
Влязохме в тухлена сграда и погледнахме в стаите, вратите не бяха заключени. В първата стая имаше цяла камара детски дрехи: палтенца, панталончета, якенца и блузки. Много с кървави петна. В другата стояха кутии, пълни със зъбни коронки и златни протези. В третата имаше кутии с остригани женски коси. И накрая жена (затворничка от лагера – бел. ред.) ни отведе в стая, изпълнена с изящни женски чантички, абажури, тефтери, портмонета и други кожени изделия, тя каза: "Всичко това е направено от човешка кожа".
Владимир Юдин/Sputnik
Аушвиц е освободен, за управлението на града е назначен нов комендант. Такъв става Григорий Елисаветински, който на 4 февруари 1945 г. разказва в писмо към жена си:
В лагера има детска колибка. Тук отвеждаха еврейските деца на различна възраст (близнаци). На тях, като на зайчета, правеха някакви експерименти. Видях момче на 14 години, на което с някаква "научна" цел му пуснаха керосин във вените. След това му отрязаха парче от тялото и го изпратиха в Берлин в лаборатория, после му поставиха друго парче от тяло. Сега той лежи в болницата целия в дълбоки гниещи язви и нищо не може да се направи, за да му се помогне. Из лагера ходи красавица, млада, но луда. Поразен съм как всички там не са се побъркали.
Б. Фишман/Sputnik
Същевременно онези от освободените, които са успели да възстановят силите си и да ходят, самостоятелно напускат Освиенцим. Свидетелства № 74233:
На 5 февруари тръгнахме в посока Краков. От едната страна на пътя се издигаха огромни заводи, построени от затворниците, отдавна загинали от изтощителната работа. От другата страна – още един голям лагер. Влязохме там и намерихме болните, които, както и ние, са оцелели само защото не са тръгнали с немците на 18 януари. Оттам продължихме нататък. Дълго ни преследваха електрическите кабели на каменните стълбове, така добре познати ни – символ на робството и смъртта. Струваше ни се, че никога няма да се измъкнем от лагера. Накрая се свърши и се добрахме до с. Влосенющ. Там нощувахме и на следващия ден, 6 февруари, поехме нататък. По пътя ни взе кола и ни закара до Краков. Свободни бяхме, но още не умеехме да се радваме. Твърде много е преживяното и твърде много сме загубили.
Б. Фишман/Sputnik
При подготовката на материала са използвани документи от руския фонд за Холокоста, мемоарите на В. Петренко "Преди и след Освиенцим", "Преживях Освиенцим" на К. Живулска, "Черна книга" от В. Гросман и И. Еренбург.