Мемоари на червеноармееца: Как защитавах Сталинград

Над един милион съветски войници участват в съдбоносната за цялата Втора световна война Сталинградска битка. Някои се опитват да спрат врага на подстъпите към града, на други им се налага да се сражават за всяка сграда и улица на Сталинград, трети в крайна сметка нанасят смъртоносен удар по най-силната германска армия на Източния фронт – 6-а армия на Паулус.

След като се запознахме с десетки мемоари на войници от Червената армия, участвали в сраженията, ние представяме как би изглеждала Сталинградската битка през очите на обикновен боец, успял да участва във всички ключови епизоди, преминал през този кошмар от първите до последните ѝ дни.

Посрещнете нашия герой. Сибирякът Михаил Некрасов, на 20 години, редови от стрелкова дивизия. Току що мобилизиран в редиците на Червената армия, той ще получи бойното си кръщение в най-страшната битка в историята. Неговият дневник е запечатал спомени на пехотинци, танкисти, радисти, артилеристи и войници от други родове войски, успели да счупят гръбнака на Вермахта в града на Волга.

23 август, 1942 г.

Току-що пристигнахме в Сталинград и веднага попаднахме в ад. Стотици германски бомбардировачи превръщат града в огнен кошмар. Гори всичко, което може да гори. Дори Волга – заради поразените от бомби нефтохранилища в реката се е разлял горящ нефт.

3 септември, 1942 г.

Под бомбардировките и артилерийския огън се прехвърляме на западния бряг на Волга. Трудно е да се види какво става на този бряг, очертават се само силуетите на здания, затрупани с тухлени развалини, трупи и желязо, и черните върхове на дърветата. Заемаме позиции в развалините. Пак тук, почти на самия бряг, се е разположил щабът на нашата 62-а армия.

12 септември, 1942 г.

Германската авиация виси над града и денем, и нощем. Няма къде да се скриеш от това бучене. Имам само едно желание – да се заровя по-дълбоко в земята, да я гриза и да ровя с нокти, за да се слеея с нея, да стана невидим. Наши самолети почти няма, понякога "ишаки" (И-16) се опитват да им попречат, но огънят на "месерите" ги попилява.

15 септември, 1942 г.

Пред строя разстреляха командира на 1345-и полк майор Жуков и комисаря на полка старшия политрук Распопов: "След като са били атакувани от противника, те са проявили страх в боя, изоставили са полка и позорно са избягали от бойното поле". Презираме страхливците. На всички им е страшно, но тук всички воюват. А тези са си го получили...

19 септември, 1942 г.

Вражеската пехота е проникнала в центъра на града, а на места дори е излязла на реката. Дойде заповед да отвоюваме сградата на Държавната банка, от която за германците цяла Волга е като на длан. Щурмуваше преградният отряд (заградотряд) от 13-а гвардейска стрелкова дивизия, я ние бяхме поддържаща част. Сапьори, под прикритието на картечари, извлачиха до сградата кутии с тротил. След взрива щурмовите отряди нахлуха в зданието и унищожиха оглушения гарнизон. Заградотрядите в Сталинград воюват също като обикновените части. Командването по принцип ги използва като резерви, а не по предназначение. И без това не достигат хора!

3 октомври, 1942 г.

Водят се боеве за всяка сграда, за всяка улица. И денем, и нощем. Страх вече няма, притъпи се. Имаш постоянно усещане за близка смърт. Чувстваш някаква безнадеждност и равнодушие. Виждам наш унищожен танк, вътре нещо гори и се взривява. Старшина се приближава до догарящия танк с котле с каша и невъзмутимо го слага на бронята да се претопли. С всичко свикваме…

7 октомври, 1942 г.

Понякога виждаме наши Т-34 и КВ с германски кръстове на купола. Веднъж в здрача няколко такива пленени от германците танка се вклиниха в колона от наши танкове, придвижващи се за ремонт. На територията на тракторния завод застанаха по ъглите и откриха огън. Много вреда нанесоха преди да ги унищожат. Нашите войници без съмнение са герои, но и германците по някога вършат фанатично самопожертване.

23 октомври, 1942 г.

Командването постави задача на всяка цена да удържим територията на заводите "Барикада" и "Красный Октябр". Непосредствено след тези гигантски комплекси е Волга. Ако ги загубим – ще загубим града. Само че е по-лесно да го кажеш, отколкото да го направиш. Въпреки съпротивата ни, германците ни изтласкват към реката.

11 ноември, 1942 г.

Всички цехове на "Барикада" са изгубени. Остатъците от нашата дивизия успяха да се вкопчат в края на завода. Врагът изби съседите и ни блокира от три страни на малко парче земя. Зад нас е Волга. Връзката с "голямата земя" се поддържа само с катер.

18 ноември, 1942 г.

Държим се с последни сили. Целият наш неголям "остров" е подложен на кръстосан вражески обстрел. През деня германците щурмуват, а през нощта се опитват да пробият по тунели. Водим ръкопашен бой. Всички мазета са препълнени с трупове. От храната в джоба имаме само по един сухар на ден. Катери се опитват да доставят снабдяване и да вземат ранени, но търпят големи загуби. През нощта наши самолети хвърлят товари, само че в повечето случаи не уцелват. Не достигат патрони, воюваме с трофейно оръжие. Когато нещата съвсем се влошат, насочваме огъня на нашата артилерия от остров Зайчевски към себе си.

22 ноември, 1942 г.

Най-сетне дойде добра новина. Оказва се, че вече няколко дни в околностите на града нашите извършват операция "Уран" – настъпление срещу румънските войски, прикриващи фланговете на германската армия. Има всички основания да се надяваме на успех. Румънците и са по-зле въоръжени, и не воюват толкова ефективно като Вермахта. А за нас имаше макар и малка почивка. Германците замълчаха и повече не атакуват позициите ни.

29 ноември, 1942 г.

Получена е заповед за настъпление. Сега дивизията ще освобождава територията на завода и ще се придвижва към центъра на Сталинград. Аз няма да участвам в това – мен и част от войниците ни прехвърлят извън града да подсилим "Уран".

19 декември, 1942 г.

Истински кошмар! Край селцето Верхне-Кумский танкове на фелдмаршал Манщайн, опитващи се да проправят път на своите в Сталинград, са пробили нашата отбрана. Останахме десетина души. Дотичахме до края на полето. Там е нашата артилерия, мълчи. Ние им викаме: "Вие, гадове, защо не стреляте?!" А те ни отговарят: "На оръдие имаме по три снаряда. Заповедта е да стреляме само с право мерене".

През нощта германците ни заобиколиха. Не знаем накъде да пробиваме. Наоколо се чува шум от мотори и немска реч. Забелязаха ни и откриха стрелба. Колко бягахме, не мога да кажа. Без да разберем, влязохме в някакво село. Насреща ни човек в бял камуфлажен екип. Хващам го за гърдите, раздрусвам го и му крещя в лицето: "Ти кой си?!" Той се изплаши и мълчи. Хванах го за шапката, а в дланта ми се впиха остри ъгълчета… Красноармейска звездичка! Бойците едвам ме отдръпнаха. А настъплението на германците в крайна сметка отблъснахме – момчетата от 2-а гвардейска армия помогнаха.

24 декември, 1942 г.

Съпровождаме танковете на 170-а танкова бригада. С танкистите имаме взаимноизгодно сътрудничество. Денем те ни прикриват, а през нощта танковете са слепи и ние сме техните очи и уши. Завзехме селцата Хлебни и Петровски. В 5 сутринта прозвуча сигнал за тревога. В низината между селцата е забелязан противник. Остатъци от 8-а италианска армия излизат от обкръжението. Щом техните предни части се изравниха с нас, по колоните подадоха команда: "Напред! Мачкай!" Ударихме с масирани танкови клинове от двата фланга и буквално размазахме италианците в земята. Вървим след тях и ги доизбиваме. Такъв кошмар не бях виждал. Измазаните с вар за камуфлаж танкове под кулите са целите червени, сякаш са се изкъпали в кръв. На веригите някъде е залепнала ръка, другаде - част от череп…

27 януари, 1943 г.

Вървим из разрушения Сталинград. Току-що нашите войски са разчленили 6-а армия на две групи. Сега със сигурност не им остава много! В едно от зданията намираме стотици седла. Както се разбра, в "котела" е попаднала и 1-а румънска кавалерийска дивизия. Фрицовете изяли всички коне – направили са си последен пир.

31 януари, 1943 г.

Капитулира южната групировка на противника в центъра на града заедно със самия Фридрих Паулус. Германците в района на Тракторния завод все още оказват съпротива. По улиците е пълно с трупове. Мазетата са претъпкани с ранени, умиращи от студ и глад. Нашите лекари според възможностите си им помагат. Войници ходят между редиците и издирват есесовци (макар че тук те не са много) и предатели дезертьори (германците ги наричат "хиви"). Изкарват ги веднага на студа и куршум в челото.

2 февруари, 1943 г.

Артилерийската канонада, канонада, която изглеждаше никога няма да свърши, изведнъж замлъкна. Настъпи такава пронизваща непоносима тишина, че от нея ме заболяха ушите. Дотича радостен войник, който викаше: "Край! Войната свърши!" Предаде се северната германска групировка. Някой плачеше, някой се смееше. Мнозина мълчаха. Ние разбирахме, че все още нищо не е свършило. Сталинград обаче убедително ни показа нещо, което по-рано никой дори не смееше да вярва – германецът може да бъде бит!

(Използвана литература: А. Драбкин."Бих се в Сталинград. Откровения на оцелели". М., 2012; А. Исаев."Сталинград. Отвъд Волга за нас няма земя"., 2018)