Кои руски владетели официално се отказват от руския престол?

Иван Грозни

Първото си отричане Иван Василиевич (1530-1584) подписва през 1565 г., като обявява опричнината в страната. Но никой не е издигнат на негово място и реално Иван така и не се отказва от властта. Дори напротив – именно в това време, докато не живее в Кремъл, а в подмосковската си резиденция, той започва да приема крайни и жестоки решения за борбата с болярската опозиция.

Второто му отказване от престола е през септември 1575 г., когато Иван издига татарския царевич Симеон Бекбулатович, до момента хан на независимото от Русия Касимовско ханство. Симеон се вози на царска карета с царска охрана и живее в царските покои – а Иван се задоволява с участта на "обикновен болярин". Но монети с лика на царя не се секат, а Иван си запазва и контрола над хазната.

Защо прави това? Историците смятат, че по същата причина, както и първия път. Иван Грозни, сваляйки от себе си царските задължения и отговорности, "си развръзва ръцете" за екзекуции и реформи. През 1576 г. Иван се връща на московския престол, а Симеон Бекбулатович става военноначалник в армията му и получава великия град Твер.

Полският крал Владислав IV Ваза (1595-1648)

Владислав IV Ваза, син на полския крал Сигизмунд III, получава правата над руския престол съвсем случайно. Московското царство в началото на XVII в. е в разгара на Смутното време - кризата на династията на Рюриковичите, настъпила след смъртта на сина на Грозни – Фьодор Йоанович, който не оставя наследници. През 1610 г. Москва е под заплаха от превземане от войските на Жечпосполита. Болярското правителство (Семибояршчина), което управлява Москва след насилственото сваляне на цар Василий Шуйски, кани царевич Владислав на царския престол, за да съхрани царството независимо от поляците.

Сигизмунд III, баща на Владислав, настоява руснаците да приемат католицизма. Болярите дори не се осмеляват да го предложат на народа си – последствията биха били ужасни. През август 1610 г. болярите и аристокрацията тайно "избират" цар Владислав – но той така и никога не управлява Русия. През 1616 г., след като полските войски вече са изгонени от Русия, Владислав се опитва да завземе Москва, но претърпява поражение. Продължава да носи титлата и дори московския царски венец, но се отказва от тези привилегии през 1634 г. според условията на Поляновския мир. С него завършва поредната война между Русия и Полша.

Император Петър III (1728-1762)

Петър Фьодорович (Карл-Петър-Улрих Холщайн-Готорпски) е син на дъщерята на Петър I Анна и херцог Карл Фридрих Холщайн-Готорп. Петър Фьодорович никога не е искал да управлява Русия. Надява се да получи шведския престол, който му се полага по право. Но синът на Анна (починала скоро след раждането), според брачния договор, съставен още при Петър Първи, също има право над руския престол.

В Русия тогава е възцарена друга дъщеря на великия император – Елисавета Петровна (1709-1762), за която би било изгодно племенникът ѝ да заеме руския престол – тъй като тронът се връща в линията на потомците на Петър, а не на брат му Иван (преди Елисавета тронът е зает от Анна Ивановна, нейна братовчедка). Затова през 1742 г. Петър пристига в Русия. През 1745 г. се жени за третата си братовчедка София Ангалт-Цербстка (бъдещата Екатерина II).

След смъртта на Елисавета Петровна Петър Фьодорович се провъзгласява за руски император. Но съвсем неподготвен за живота, инфантилният и сприхав 33-годишен император, който страда още от алкохолизъм и не спира да си играе на войници, е обречен, Той царува малко над половин година, след което, в резултат на организиран от Екатерина преврат, е свален. Подписва официално отричане и дори пише на съпругата си унизително писмо с молба да го пусне в Европа. Но това не помага: след няколко дни след отричането си Петър Фьодорович е убит от заговорници в извънградския дворец в Ропша. Обстоятелствата около смъртта му и до днес не са ясни.

Великият княз Константин Павлович (1779-1831)

Константин, вторият син на император Павел I (1754-1831), макар да е провъзгласен за руски цар, не е коронясан, не царува, а и въобще по време на своето "управление" се намира в Полша.

Според Акта за престолонаследие, въведен от Павел I, Константин трябва да наследи трона след смъртта на по-големия си брат Александър (1777-1825), в случай, че той няма синове. Александър така и не успява да остави наследник след себе си, а двете му дъщери умират още като деца.

Когато през декември 1825 г. Александър умира, Константин формално е длъжен да седне на престола но още през 1823 г., позовавайки се на неспособността си да управлява държавата, той се отказва от престола. Освен това през 1820 г. Костантин се развежда с първата си жена Анна Фьодоровна, родена принцеса Юлианна-Хенриета-Улрика Саксен-Кобурготска, и се жени за полската дворянка Жанета Грудзинска. Жанета няма царска кръв, което лишава децата ѝ от правото на руския трон, но не лишава от такова Константин. Но царевич Константин, който живее с Жанета във Варшава (той командва руските армии, намиращи се в Полша), споменава и втория си брак като причина за отказ от престола.

По разпореждане на Александър отричането на Константин е тайно. За него по някаква причина не знае дори Николай Павлович (1796-1855), най-малкият от синовете на Павел и бъдещ император Николай I. А няколко от висшите чиновници, с които Александър споделя за тайното отричане, в резултат на дворцови интриги забавят обнародването му. Затова на 27 ноември, след пристигането в Петербург на вестта за смъртта на император Александър, армията, гвардията и чиновниците се обръщат към Константин. Отсечена е и монета с профила му – "константиновска рубла", сега уникална рядкост на пазара за стари монети.

Към Константин се обръща и Николай, който изпраща във Варшава писмо с молба към брат си да се върне в Петербург и да заеме трона. Константин отговаря, че се отказва от престола и няма да се върне в столицата. Когато получава това известие, след известно колебание Николай сяда на трона. Действително в последните дни руските дворяни вдигат въстание, известно като въстанието на декабристите (14 декември 1825 г.) и потушено от вече новия император Николай.

Формално Константин Павлович, без да заема престола и да се "венчае" за царството, става руски император за около три седмици. Но в манифеста за сядането на престола на Николай Павлович, той е наречен император от деня на смъртта на Александър – 19 ноември 1825 година. Затова сред руските царе Константин не се споменава. Той умира внезапно от холера шест години след тези събития, през 1831 година.

Император Николай II (1868-1918)

През 1917 г. в Русия бушува революция. В Петербург започва въстание на работническата класа, което обхваща града и сваля царския режим. Държавната дума е разпусната, Съветът на министрите губи властта си. Император Николай II, който до момента се намира на фронта, се опитва да стигне до резиденцията си в Царско село край Петербург, но въстаниците блокират ЖП-линиите. Императорът заминава за Псков.

Там в собствения си влак Николай приема чиновници и военни, които му докладват за ситуацията. Под постоянния психологически натиск на генерал Рузски, командващ Северния флот, Николай се съгласява в Русия да бъде създадено Временно правителство и поръчва да бъде публикуван манифест за това. На следващия ден многочислените висши чиновници и командването на армията започват да уговарят императора да се откаже от престола, за да успокои обхваната от революционни движения страна.

На 2 март 1917 г. император Николай II се отрича от руския престол и от свое, и от името на сина си – наследникът царевич Алексей, в полза на своя брат Михаил Александрович.

Великият княз Михаил Александрович (1878-1918)

Когато политиците Александър Гучков и Василий Шулгин (приели отказа на Николай II) в нощта на 3 март 1917 г. пристигат в Петроград, на гарата ги посрещат яростните революционери, разбрали, че Николай не просто се е отрекъл, а е предал престола си на своя брат. Работниците искат република и едва не убиват Гучков и Шулгин.

В утрото на 3 март в квартирата на великия княз Михаил Александрович се състои съвещанието му с главните министри на Временното правителство и други значими политици и военни. Всички убеждават княза да не приема властта, на което той се съгласява. Михаил подписва Акт за неприемане на престола. Според този акт въпросът за бъдещата форма на власт в Русия трябва да бъде решен от Учредително събрание.

Между другото, след няколко месеца Временното правителство се разпорежда никой от царското семейство да няма право да влиза сред членовете на въпросното Учредително събрание. С отказа на Михаил Александрович семейството на Романови, според същия този закон, губи правото си на руския престол.

На 4 март 1917 г. са публикувани едновременно два манифеста за отказ – на Николай и Михаил Александровичи. Властта в Русия преминава в ръцете на Временното правителство.