Обикновените гражданите на Съветския съюз не са можели лесно да отидат в чужбина. Трябвало е да има специални основания, да излязат извън страната и да получат изрично разрешение от партията. Нека кажем, че пътуването и вътре в страната не е било лесно. От една страна самолетните и жп билетите са били по-евтини, отколкото са сега, и хората постоянно са пътували за някъде. От друга страна обаче, за да отиде в друг град, на човек му понякога му се е налагало да прибягва до големи хитрини. Защото не за всички това е било възможно. В страната е действала дългогодишна система на контрол върху движението на хора. Без камери, QR-кодове и електронни пропуски.
37% от жителите на страната не са имали паспорти
За гражданите на СССР става задължително да имат паспорти през 1932 година. Без паспорт човек не е можел да се намира в градове и селища от градски тип. На жителите на селата и работниците в колхозите не са им издавали паспорти, защото властите не са искали да има изтичане на евтина работна сила.
За да замине от родното си село някъде по-далече от районния център, всеки колхозник е бил длъжен да получи справка от селсъвета - местния орган на властта. Тя е била в сила не повече от 30 дни. Ако колхозникът отиде в някой град и остане да живее там, то полицията го залавя и глобява, а при повторно нарушение е можел да получи присъда от две години затвор.
С времето правилата само се затягат, но дори след смъртта на Сталин, с идването на власт на Хрушчов и по-късно на Брежнев, според данни на Министерството на опазването на обществения ред на СССР към 1967 година, паспорти не са имали 37% от всички граждани на СССР. А това са почти 58 милиона души.
Герберт Багдасарян/ТАСС
Между другото, винаги е имало варианти тези ограничения да бъдат заобиколени. Например жител на село може да сключи граждански брак и така получава право да се премести. Възможно е било и да започнеш работа на градски строеж или пък да влезеш в градски институт. Слага се край на тази паспортна "дискриминация" едва през 1974 година, когато такъв документ започват да издават на абсолютно всички.
Не си могъл да избираш да живееш където искаш
Юрий Иленко/ТАСС
Дори и с паспорт обаче, за да пропътуваш от пункт А до пункт Б, е трябвало да имаш някакви основания (пътуване по работа, карта за санаториум, посещение при роднини и т.н.).
"Хората често си ходеха едни други на гости. А да се настаниш в хотел беше практически невъзможно. На рецепцията винаги ще те попитат имаш ли командировъчно. Ако нямаш, ти отказват, макар и да има свободни стаи. Ключът към нея можеше да бъде подкуп, като пъхнеш три или пет рубли (при цена на стаята около две рубли за нощувка)", спомня си Елена от Москва.
И. Егоров, Л. Макаров/ТАСС
А пък сам да си избираш мястото, където да живееш, е било напълно немислимо. Вариант да се преместиш в друг град, просто защото "ти се е приискало", не е съществувал. Първо е трябвало да получиш разрешение за пребиваване или регистрация, наричана "прописка", а тя не се е давала просто ей така без много основателни причини. Такава причина е могла да бъде например работа по специалността в продължение на няколко години при не особено привлекателни условия. Дори и това обаче не е било гаранция, защото властите са имали право да ти откажат без да ти дават обяснения.
Институцията "прописка" е отменена веднага след разпадането на СССР и тя бива призната като неконституционна. Сменена е с регистрация по местоживеене – постоянна или временна.
Затворени градове
И най-накрая – имало е твърде дълъг списък с градове и населени пунктове, където се е влизало само с пропуск. Това са били затворените градове с военни или стратегически важни обекти, а също и всички погранични територии.
В част от тях човек е можел да попадне, само ако се е родил там, а в друга – ако в града живее негов роднина. Понякога такива градове са сменяли статута си от затворен на отворен, а понякога информацията за схемата на допуск са окачвали направо на касите за жп билети.
Владимир Веленгурин/ТАСС
Някои, тъкмо обратното, са били затворени с десетилетия. Едуард, жител на Норилск, който е бил затворен град през съветските години, си спомня: "В Норилск при кацането на самолета идваха граничари, проверяваха паспортите и регистрацията през 1980-те! Необходима беше или комсомолска командировка (направление от партията за временна или постоянна работа на това място), или покана от роднина, или пък покана от някое предприятие, което има нужда от специалист".
Силно изобретателните хора, разказва Едуард, вземали паспорта на свои познати, които са излезли от града в отпуск, и вадели от него листовете с регистрацията. "Паспортът тогава изглеждаше като неголяма книга с телбодчета в средата. Те ги разтваряха и вадеха необходимите им листове, които слагалха в своя паспорт. След проверката от Норилск лисовете се препращаха по пощата обратно на собственика им".