Как Русия води кървава борба с непокорните чукотски аборигени

Прието e, че процесът на усвояването на Сибир, а по-късно и на Далечния изток, започва през 1581 година с похода на Ермак Тимофеевич и неговите казаци срещу Сибирското ханство. Братята Яков и Григорий Строгонови, които получават във владение земи в Прикамието и солните мини в Сол-Вичегодск, наемат Ермак. Именно оттам колонизаторите поемат на изток, но все още останалите войски на Златната Орда спират марша им. Хан Кучум е реална опасност и затова цар Иван IV Грозни разрешава на Строгонови да наемат казаци, за да реши проблема. 

След разгрома на Сибирското ханство за руските пътешественици, които търсят неизвестни територии, вече няма съперници и те започват истинското усвояване на новите земи. Главната ударна сила на колонизацията си остават казаците. Те доброволно напускат европейската част на Русия в търсене на плячка, вторите са наемници, а третите – потомци на първите преселници. Те се придвижват по реките и облагат с ясак (данък) местните народи. За колонизаторите е безсмислено да остават на едно и също място, защото за земеделие става само територията на Южен Сибир. Пък и царят е искал друго – нови поданици, които да могат да плащат ясак и да осигуряват стоки за търговията. А Северът е богат и на скъпи кожи, и на риба, и на тюленова мас, и на бивни на моржове.

Така колонизаторите се придвижват на изток и изграждат острози (дървени фортове), а освен това събират данъци от местните. Кръвопролитни сблъсъци, разбира се, не липсват, но най-често проблемите с новите поданици са решавани с демонстрация на сила. Веднъж обаче този метод не сработва. Интересите на казаците и чукчите влизат в конфликт.

Чукчите

Чукчите са невероятен народ. Те са се смятали за "истински хора" – така се превежда името, което те сами си дават "луораветлан". За тях всичките им съседи са второстепенни същества. Същата участ застига и руските колонизатори.

Няма достоверни данни кога е станал първият сблъсък между двата народа. Има информация, че руснаците и чукчите са се срещнали през лятото на 1642-а край река Алазея. Възможно е обаче запознанството им да е станало и по-рано. Така или иначе казаците са знаели за съществуването по тукашните места на някакъв "страшен" народ. Евени, евенки, юкагири и коряки са им разказвали истории за дългогодишното противопоставяне с тях.

Само че атаманите Иван Ерастов и Дмитрий Зирян, разбира се, не възприемат това насериозно. Когато конфликтът вече е факт, казаците обявяват, че чукчите стават поданици на цар Михаил Фьодорович и че са задължени да плащат ясак. Аборигените обаче не се съгласяват с това. Нещо повече, настава въоръжен сблъсък, в който участва и бъдещият велик пътешественик, а по онова време казак – Семьон Дежньов. 

По-късно атаман Ерастов в писмо-прошение до цар Михаил Фьодорович съобщава за този инцидент. Той му разказва, че битката с чукчите е продължила "цял ден до вечерта". Продължителността лесно може да се обясни – казаците не очакват такава смелост и храброст от аборигените. И евените, и юкагирите панически се страхуват от огнестрелното оръжие и се разбягват още преди изстрелите. С чукчите обаче нещата са съвсем различни. Те спокойно възприемат "гърмящите пръчки" и на залповете отвръщат с дъжд от стрели. Казаците не знаят какво да правят.

Подценяването на противника идва от баналното непознаване на манталитета. Целият живот на чукчите е безкрайна борба за оцеляване. Освен това те се отнасят равнодушно и към смъртта. Всичко това обаче казаците разбират по-късно.

Естествено казаците не се канят да отстъпват. Процесът на колонизация на Далечния изток тече с пълна сила и руската империя буквално вече граничи със земите на храбрите аборигени.

И още един нюанс – бивните на моржовете. Този ресурс се цени много високо и би било върхът на глупостта да се откажат от него. 

Дипломация срещу война

Казаците се опитват все пак да се споразумеят мирно с чукчите. Само че не се получава. Казашките атамани не са изявени дипломати, но пък и аборигените на са готови да правят отстъпки. Препъникамъкът става първобитният строй, в който живеят "истинските хора". Те нямат върховна власт като такава. Всеки клан се оглавява от тойон, но и той не може да решава съдбата на членовете на своето племе. Могат да се вслушат какво им казва и, ако неговото мнение се разминава с мнението на мнозинството, просто убиват старейшината. А мястото му заема някой по-сговорчив. Естествено, казашките атамани по никакъв начин не могат да повлияят на аборигените. Остава един-единствен изход - войната. 

Въпреки първобитния си начин на живот и примитивното оръжие, аборигените са много опасен противник. Техните доспехи от кожи от тюлен или морж покриват тялото от коленете до шията. Бронята на някои воини е направена от еленови кости и рога. А пак от кожи на тюлени и моржове чукчите правят здрави щитове.

Главните им оръжия са лъкът, копието, ножът и прашката. Те се научават да владеят този арсенал от най-ранно детство, но според руснаците все пак "не са го използвали много изкусно". При заплаха от плен, чукчата се самоубива. Освен това, благодарение на постоянните набези на съседите, чукчите имат понятие от военна техника и това силно ги е отличава от останалите аборигени.

"Истинските хора" са изкусни майстори на маскировката и се опитват да надхитрят противника като го примамят в заложения за него капан. Всеки клан има своите велики воини. Чукчите имат обичая да си правят татуировка във формата на точка на китката, след като убият противник. Така че, колкото повече са точките, толкова по-голямо е уважението и авторитетът. 

Конкистадорите на Чукотка

Когато Чукотският полуостров е усвоен, тук са живеели около 10 000 аборигени в разпръснати кланове. Освен това те твърде често са имали конфликти помежду си заради спорове за елени и територии. Руските колонизатори са били много по-малко. Казаците са били около двеста, а основната ударна сила са били юкагирите, коряките, евените и други народи, които са имали конфликти с чукчите. В действителност обаче от местните ползата е била никаква. Те панически са се страхували от "истинските хора". И често бойците бягали още преди началото на сражението. 

Главната крепост на колонизаторите е бил Анадирският острог, построен през 1652 г. с участието на Семьон Дежньов. И в продължение на над 70 години острогът е бил единственото място, където казаците са можели да се чувстват относително сигурни. През цялото време чукчите атакували неканените гости както се полага.

В крайна сметка на Петербург това му омръзва. 

Казашкият атаман Афанасий Шестаков оглавява военна кампания. На него му е възложено да завземе Чукотка, Камчатка и крайбрежието на Охотско море. За помощник на Шестаков е пратен капитан Дмитрий Павлуцки. Командирите е трябвало да обединят силите в юмрук и да нанесат съкрушително поражение на чукчите. Само че… Шестаков и Павлуцки били силни лидери и не успели да се споразумеят. През 1729 г. те поели по различни маршрути. 

Пътят на атаман Шестаков брутално е прекъснат след една година. Заедно със своя отряд той попада на засада и загива. Павлуцки научава за смъртта на Афанасий чак няколко месеца по-късно. По това време капитанът заедно с коряките е унищожил няколко отряда чукчи и е успял да открие къде се намират лагерите им. Дмитрий Иванович действа максимално жестоко към местните като се ръководи от заповедите от Петербург. Казаците и коряките не щадят никого и оставят след себе си само пепел. Павлуцки толкова силно впечатлява чукчите, че неговото прозвище - Якунин – става символ на главния враг.

Това противоборство намира отражение в чукотските приказки, записани от етнографа Владимир Богораз. В тях Якунин е най-безпощадният противник. Описват го като беловлас старец в метални доспехи и с метално оръжие. Освен това във всички приказки, в които се разказва за него, той задължително загива. Има две версии за това откъде се е появил този злодей. Според първата това е събирателен образ на казаците, а според втората – пряка препратка направо към Павлуцки. 

Дмитрий Иванович не успява да приключи кървавото си дело. Повишават го в майор и го преместват в Якутск. За известно време сблъсъците между колонизаторите и чукчите спират. Някои кланове дори са плащали ясак.

Мирът обаче не продължава дълго.

В началото на 1740-те чукчите отново започват да правят набези срещу съседните племена и ловните отряди на колонизаторите. Страхът от Павлуцки постепенно изчезва. И Дмитрий Иванович се връща. Връща се, за да накаже жестоко местните.

Чукчите обаче са готови и майсторски разиграват спектакъла. Те отвеждат елените близо до Анадирския острог, изчакват докато оттам излезе отрядът начело с Павлуцки, а след това го примамват в капана. Военачалникът, който прекрасно е познавал хитростите и уловките на противника, загива заради собствената си прибързаност.  

Опитите чукчите да бъдат покорени продължават чак до 1763 година. И от това на практика няма никакъв смисъл. Хазната губи огромни суми - над 1 300 000 руб. са похарчени за Анадирската кампания, а доходите от ясака не превишават дори и 30 000 рубли. На този фон решението за прекратяване на кампанията е разумно. Анадирският острог е ликвидиран, а жителите му са преместени по други краища. 

С това историята на покоряването на Чукотския полустров като че ли свършва, но това не е така. Щом изчезва флагът на Руската империя, от територията започват да се интересуват французи и англичани. Тяхното присъствие на полуострова е  недопустимо. И Екатерина II заповядва на колонизаторите да се върнат. Само че този път действията им към чукчите вече не са от позицията на силата, а на доброто.

Планът сработва. На редовни годишни панаири казаците и чукчите си разменят стоки и бързо успяват да намерят общ език. Е, наистина аборигените така и не плащат ясак, а поданството им към империята има формален характер. Окончателното присъединяване на Чукотка става доста по-късно - през съветско време.

Разказваме ви още от историята на този див, див Изток: как един малък народ се изправя срещу могъщата Руска империя!