Накратко – в Съветския съюз, разбира се, има бездомни хора. Съществуването им обаче е обект на упорити опити да бъде превърнато в съветски мит. Как е възможно да бъдат скрити десетки и стотици хиляди хора, скитащи се по улиците в търсене на храна и място за пренощуване? В това е и парадоксът: невъзможно е да бъдат скрити, но могат да бъдат наречени с друго име.
Как Сталин премахва бедността
В първите години след революцията наистина се вярва, че всички бедни и бездомни хора ще изчезнат с времето – веднага щом Съветите построят социална държава, те ще се превърнат в реликва на стария режим. Първоначално за тези хора дори се води статистика. Преброяване от 1926 г. регистрира 133 000 души, занимаващи се с просячество. Обикновено тези, които просят, са и бездомни.
Sputnik
"Този факт е важен, защото така се обръща внимание на проблема и той се изучава. Появяват се отлични изследвания за просячеството, за неговите мотиви, причини, за състава на тази социална категория", отбелязва Елена Зубкова, старши научен сътрудник в Института за руска история към Руската академия на науките.
Новата власт предприема стъпки за борба с бедността: тя определя минимални пенсии за някои категории хора (но те са толкова малки, че даже не достигат минималната работна заплата) и помага в търсенето на работа. В същото време цели групи граждани, съставляващи бивши привилегировани слоеве на Руската империя, не получават такава помощ. Очевидно борбата срещу бедността не е толкова бърза и ефективна – годините си минават, а идеологическата машина вече разпространява навсякъде идеята, че времената на всеобщото щастие са на прага. Какво остава да се направи с нерешения проблем? Да бъде наречен порок!
Първо, през 30-те години на миналия век всички изследвания относно бедните са внезапно прекратени и самото явление е прехвърлено в категорията на личния и изключително порочен избор на човека – бедността е поставена наравно с алкохолизма или проституцията. Второ, приема се Конституцията на СССР, която заявява, че в Съветския съюз са построени основите на социалистическото общество. На VIII Всесъюзен конгрес на Съветите Йосиф Сталин обявява, че в страната вече няма причини за нищета, бедност и безработица.
Срок за липса на работа и дом
Сенцов Александър/TASS
Оттогава борбата с бездомните поема в друга посока – репресивната. Просяците и скитниците биват ловени и изселвани извън големите градове. Подобна практика съществува дори в царска Русия, където за определени категории хора има забрана да живеят в Москва и Санкт Петербург. Именно болшевиките обаче развиват идеята за изселване "от процъфтяващата столица", като наричат този процес "изселване отвъд 101-вия километър". Като правило това се практикува преди големи тържества (като 800-годишнината на Москва през 1947 г. или Олимпиадата през 1980 година).
За обикновените дни има друга процедура. Милиционерите забират просяците от улицата и трябва да изяснят дали те имат роднини, дали самите те живеят в Москва, или не. Ако няма намерени роднини, но лицето е трудоспособно, то бива прехвърлено в органите за социално осигуряване, които трябва да се заемат с неговата трудова заетост. Нетрудоспособните лица са отправяни в инвалидни домове. Това е поне процедурата за действие на хартия.
В действителност обаче тя изобщо не функционира. Според Зубкова с трудовата заетост по онова време има големи проблеми, а липсата на домове за хора с увреждания е изключително голяма. Вместо тях бездомните понякога са настанявани в интернати за хора с психически отклонения. Да се измисли диагноза не е проблем; проблемът е после за човека да излезе от заведението.
Христофоров Валерий/TASS
А докато се изяснят обстоятелствата, всички тези хора трябва да бъдат държани някъде. През 1946 г. са създадени приемни центрове – със страховити санитарни, даже нечовешки условия. Тези центрове не просъществуват дълго.
През 1951 г. е издаден указ "за мерки за борбата с антиобществените, паразитни елементи", според който бездомните трябва да бъдат изпращани в специални селища в отдалечени райони на Съветския съюз за период от 5 години. С други думи, това е заточение. След 10 години обаче нещата стават дори още по-лоши - Съветите започват да преследват хората за "безделничество" (липса на официална работа) и не само бездомните, но и всеки с неофициален доход става жертва на тази кампания. Ако човек остане без покрив над главата си, той може да бъде отправен в затвора всеки момент, и то за срок от 2 години.
Късен съветски хаос
Getty Images
От момента, в който контролът над бездомните се радикализира, да се видят такива хора в метрото или на улицата става практически невъзможно. От 60-те години насам те трябва да се крият в мазета, тавани, топлопроводи и изоставени убежища за бездомни, без да разчитат на нечия помощ.
Ако трябва да сме честни, социалната политика на СССР не спира да се развива на нивото, достигнато през 1930-те години. Бедността като тема табу, за която вестниците никога не пишат, става евфемизъм – "недостатъчната материална сигурност", а от нея се развиват реални механизми. Конституцията от 1977 г. например предвижда правото на съветските граждани на жилище. Това право обаче, съгласно Конституцията, е осигурено паралелно с развитието на държавата и обществения жилищен фонд. Този фонд не е в състояние да осигури жилище за всички 250 млн. съветски хора (а към времето на разпада на Съюза – около 290 милиона).
Ситуацията значително се влошава в края на 80-те години, когато в страната на фона на остър недостиг на храна и стоки за бита е въведена купонна система. Купоните се дават в жилищните кантори и, за да ги получите, е необходимо да имате разрешение за пребиваване (да бъдете регистрирани) на някакъв адрес. Хората без регистрация не могат да си купят абсолютно нищо в условията на тази система.
"Ако по-рано беше възможно незаконно да се печелят пари и да се купува храна, то поради въвеждането на талони бездомните хора можеха просто да умрат", спомня си Валери Соколов, бивш бездомник и основател на благотворителната организация "Ночлежка". Той се озовава на улицата, когато е на 22 години: Соколов прекарва няколко години в Украйна и когато се завръща в родния си Санкт Петербург, открива, че роднините му са премахнали името му от регистрацията на квартирата.
Дори в късния съветски период властите не искат официално да признаят наличието на бездомни хора. Анатолий Собчак, който става кмет на Санкт Петербург през 1991 г., заявява, че в града няма бездомници и че те са просто журналистическа измислица. Същото е периодично повтаряно и от тогавашния кмет на Москва – Юрий Лужков. Освен това членът за бездомничеството изчезва от наказателния кодекс едва през 1991 г., с разпадането на Съюза.