В края на 1919 г. на почти всички в Русия им става ясно, че болшевиките са спечелили Гражданската война. Белите армии са победени по всички направления: в Сибир, в руския север, близо до Петроград (както тогава се нарича Санкт Петербург). През есента, близо до Москва, т.нар. Въоръжени сили на Южна Русия (ВСЮР) губят и последния шанс да смажат съветската власт, като се оттеглят в безпорядък към черноморското крайбрежие на страната.
През няколкото години, в които Русия е разкъсвана от вътрешни конфликти, нивото на проявените жестокости и насилие от двете страни достига своя пик. Както червените, така и белите осъществяват повсеместен терор, който се състои в масови екзекуции и обесвания.
"...Настана часът, когато трябва да унищожим буржоазията, ако не искаме буржоазията да унищожи нас", пише вестник "Правда" на 31 август 1918 г.: "Нашите градове трябва да бъдат безпощадно очистени от буржоазната гнилота. Всички тези господа ще преминат през отчет и тези от тях, които представляват опасност за революционната класа, ще бъдат унищожени. <...> Химнът на работническата класа занапред ще бъде песен на омразата и отмъщението!" При тези обстоятелства победените могат или да се предадат на милостта на безпощадния победител, или да бягат.
Емиграцията започва още след краха на самодържавието и имперския строй през март 1917 година. Най-богатите нейни граждани напускат Русия, като има достатъчно средства за комфортно съществуване в столиците на Западна Европа. С болшевишкия преврат и началото на края на Гражданската война броят на недоволните от новото правителство се увелича няколко пъти. Когато най-накрая става ясно, че Бялото движение е обречено, това придобива масов характер.
През февруари-март 1920 г. победените и деморализирани части на ВСЮР се евакуират от черноморските пристанища. Тъй като Червената армия буквално върви по петите на белите, качването на корабите е много зле организирано и се извършва при пълен хаос и паника. "Имаше борба за място на парахода - борба за спасение... Много човешки драми се разиграха по улиците на града през онези ужасни дни. Много зверски чувства се изляха пред лицето на надвисналата опасност, когато нажежените страсти притъпиха съвестта и човекът се превърна в лют враг на човека", спомня си командващият войските генерал Антон Деникин.
Корабите на бялата ескадра, италиански, британски и френски кораби извеждат към Крим, пристанищата на Турция, Гърция и Египет, над 30 000 войници и цивилни бежанци. Още няколко десетки хиляди не успяват да се евакуират. Когато болшевиките окупират града, много от останалите тук бели казаци са мобилизирани (както доброволно, така и принудително) в Червената армия и изпратени на полския фронт.
Много по-тъжна е съдбата на офицерите от ВСЮР. Някои от тях са разтреляни, други се самоубиват. "Спомням си капитана на Дроздовския полк, който стоеше недалеч от мен със съпругата си и двете си деца на три и пет години", спомня си един от очевидците на евакуацията в Новоросийск: "Прекръсти ги и ги целуна, простреля всяко в ухото, прекръсти жена си, сбогува се и с нея; и така, застреляна, тя пада, а последният куршум бе за него..."
Крим става последната крепост на Въоръжените сили на Южна Русия, преименувани на Руска армия. Четиридесет хиляди белогвардейци излизат срещу Южния фронт на Червената армия на Михаил Фрунзе, който има четири пъти повече войници. Пьотър Врангел, който заменя Деникин като командир, разбира, че не може да удържи полуострова. Много преди генералното настъпление на червените на Перекопския провлак в началото на ноември 1920 г. той дава заповед за подготвка на широкомащабна евакуация.
За разлика от Новоросийск, евакуациите от Ялта, Феодосия, Севастопол, Евпатория и Керч се водят организирано и повече или по-малко спокойно. "Първото нещо, което бих искал да отбележа, е липсата на паника", пише членуващият в бялото правителство на полуострова Пьотър Бобровски в своя дневник "Кримската евакуация": "Имаше голям безпорядък, нямаше усещане за желязната ръка на властта.
Но въпреки това, макар и безпорядъчно, със закъснение, някой даваше разпореждания, изпълняваха се и евакуацията вървеше по своя ред". По времето, когато Червената армия пробива укрепленията на провлака и стига до пристанищата в Крим, евакуацията вече е завършена.
Повече от 130 000 войници и цивилни са изведени от полуострова на 136 кораба на белия флот и Антантата. Първата точка на пребиваването им е Истанбул, от който скоро се разпръскват по света. "Какво ли не бях: перачка, клоун и ретушер на фотограф, майстор на играчки, мияч в столова, продавах понички и 'Пресс дю Суар', бях хиромант и товарач на пристанището", спомня си за живота си в столицата на Турция редник Георги Фьодоров. "Държах се здраво за всичко, за което можех да се уловя, само и само да не умра от глад в този огромен чужд град".
Последното голямо огнище на съпротива срещу съветската власт в Русия, поради отдалечеността му от Москва и Петроград, е Далечният изток, който попада под съветската власт едва в края на 1922 година. Повечето от десетките хиляди бежанци от този регион се установяват в съседен Китай, който по това време е в т.нар. Ера на милитаристите (1916-1928).
Страната е разделена между военно-политически клики, които непрекъснато се сблъскват помежду си, и е силно заинтересована да привлече на своя страна професионални бели офицери с ценен боен опит. След като японците превземат Манджурия през 1931 г., много белогвардейци постъпват на служба в "страната на изгряващото слънце".
Общо за целия период на Гражданската война страната напускат между 1,3 и 2 млн. души. Скоро някои от емигрантите се завръщат в родината си, решавайки да се примирят с новата власт. Други се надяват, че болшевиките няма да издържат повече от пет или седем години и след това ще могат спокойно да се приберат у дома, за да построят нова Русия. Тези мечти така и не се сбъдват.