През 1943 г. американският президент Рузвелт нарича победата на Червената армия "епична борба, решаващият резултат от която се празнува от всички американци", а британският премиер Чърчил -"изумителна", пише "Российская газета".
За преломното сражение от Великата отечествена война са написани стотици исторически изследвания, но атмосферата на войната се предава най-добре от свидетелствата на съветски и немски войници, които се оказват между живота и смъртта. В архива на "Российская газета" има писма от 1943 година. Ако написаното от войниците от Червената армия е пълно с житейски подробности и битови описания, което говори за тяхната увереност в победата, то настроението на войниците от Вермахта може да се оцени като минорно.
"Поразителна е пълната неадекватност на идеите на представителите на немските военнослужещи за тяхната роля в тази война. Така често се срещат обидни изказвания за 'тази проклета Русия' и 'дивите руснаци', но практически не се срещат мисли за това, че те, германците, са тук, в Русия, никой не ги е повикал, че са дошли като окупатори и са получили заслужено възмездие. Чувство за вина също не може да се проследи, има само съжаление към себе си и близките, които по някаква причина (от тяхна гледна точка, незаслужено и несправедливо) се оказват в такова незавидно положение", казва докторът на историческите науки Елена Сенявская.
Из дневника на подофицер Йозеф Шафщайн:
"23 октомври. Парола: Сталинград. 28 октомври. Това е истински ад. Пикиращи бомбардировачи и артилерия. 29 октомври. Денят за мен е напечен... Ужасяваща дейност на руската авиация. 2 ноември. Колосална дейност на авиацията през нощта. Не ми излиза от главата мисълта, че краят е близо. Нашите атаки са неуспешни. Ротният старшина Лар е убит. 3 ноември. Унтер-офицерът Фридрих е убит. 8 ноември. Въздушни набези отново и отново. Никой не знае дали след час ще бъде жив..."
Из дневника на унтер-офицер Ф.П. 8-ми лек оръдейно-картечен парк на 212-ти полк:
"15 януари. Още колко време ще влчаим това жалко съществуване и ще стане ли въобще някога по-добре? Врагът винаги ни наблюдава. Желаем си смъртта взаимно. Тъй като сме обградени и нямаме достатъчно боеприпаси, трябва да седим мирно. Няма изход от обкръжението и никога няма да има."
Из писмо на гаут-вахмайстер Пол Мюлер, п.п. 22468, до съпругата му, 31.12.1942 г.:
"... Всеки ден си задаваме въпроса: къде са нашите спасители, кога ще настъпи часът на избавлението, кога? Ще ни погуби ли руснакът преди това..."
Из писмо на ефрейтор Рихард Круг, п.п. 21632, до брат му, 02.12.1942 г.:
"<...> Нямаме важна работа, има много малко храна: един хляб за трима души за два дни и много оскъден обяд. С каква охота бих изял сега помията, с която у дома хранят свиненте..."
И за сравнение, писмо от 8 септември 1942 г. от морския пехотинец Виктор Барсов:
"Здравейте, мили мои! Извинете за принудителното мълчание. Първо, бях обкръжен, и второ, водим жестоки боеве - няма време да отделяме време за писане, а хартия и пликове не се намират толкова лесно. Използвам кратката пауза, аз съм жив, здрав, храня се отлично, защото Родината за нас, защитниците на град Сталинград, не щади нищо, но и ние сме готови за Родината да пожертваме всичко, чак и самия живот. Сталинград трябва да е наш и ще бъде!.. Впрочем при мен всичко е наред, моля, не се безпокойте. Отдавна не съм получавал нищо от вас... Е, как са нещата у дома? Ами продуктите? Как се учи Нина? Как е здравето на татко?.. Изпращайте ми вашите фотокартички... Пишете ми по-често и за всичко... Сбогом засега. Целувам ви силно."
В момента във Волгоградска област има 110 ветерани, участвали в битката при Сталинград.
ПП:
Дядото на автора на тази статия - младши политически ръководител Григорий Архипович Гришченко, загива на 5 декември 1942 г. в село Вертячи, Сталинградска област. Погребан е в масов гроб.