"Съветската република на матросите"
Идеята да бъде създадена независима "република" на остров Нарген (съвременния Найсаар), близо до естонското крайбрежие, се ражда в главата на старшия писар от руския линеен кораб "Петропавловск" Степан Петриченко през декември 1917 година. Времето за изпълнението ѝ не е могло да бъде по-подходящо.
Тогава Русия все още не е успяла да се отърси от току-що извършения болшевишки преврат. Армията ѝ, уморена от дългогодишни кръвопролитни боеве, по онова време е почти в пълно морално разложение. Освен това вниманието на цялата страна е приковано към Брест-Литовск, където на 15 декември е сключено примирие с Германия и са започнали преговори за дългоочаквания мир.
Затова никой не възпрепятства 90-имата матроси, които са в Ревел (Талин) и решават да завладеят разположения на няколко километра от града остров Нарген и да провозгласят на него "Съветската република на матросите и строителите". Формално републиката възприема политическата система на съветска Русия с правителство, което се нарича Съвет на народните комисари, а негов председател става Петриченко. В действителност обаче на острова цари пълен анархистки хаос.
Островът "на свободата"
Няколкостотинте местни жители, основно естонски шведи, са експлоатирани безпощадно. Данъците са определяни напълно произволно. По същество матросите вземат всичко, което искат, и когато искат. Жените безцеремонно са изнасилвани.
Когато ресурсите започват да свършват, Петриченко поглежда към Ревел. За гражданите това не вещае нищо добро, защото в ръцете на матросите не е бил някакъв пустеещ остров, а така наречения "сухопътен драдноут" с изключително важно стратегическо значение.
Въпреки скромните си размери (18 квадратни километра), Нарген е буквално обсипан с многобройни укрепления и батареи на бреговата артилерия, които са създадени за ефективна защита на морските подходи към Ревел от вражеския флот. Сега обаче оръдията са обърнати към самия град.
Матросите заплашват да не оставят камък върху камък от половината Ревел, което за далекобойните оръдия на острова изобщо не е било непосилно, и искат от жителите да ги снабдяват с храни и спиртни напитки, а затворниците в местния зандан да чистят от снега територията и да извършват всякакви технически дейности.
Крахът
Матросите в Нарген прекарват повечето време в необуздано пиянство, но при все това следят политическия живот в "съседна" Русия. Правителството на "републиката" е дълбоко възмутено от стигналите до него сведения от Брест-Литовск за намерението на болшевиките да дадат на германците цяла Прибалтика и изразява решимостта си да се бори докрай с врага.
Само че, както се оказва, бойният дух на комуната е само на думи. През февруари преговорите между болшевиките и германците са прекъснати и германската армия възобновява военните действия, а в края на месеца стига до подстъпите към Ревел.
Макар гарнизонът на Нарген да е имал достатъчно огнева мощ, за да защити острова и града, решението е да се бяга. На 26 февруари, без да окажат съпротива и дори без да взривят укрепленията и оръдията, матросите се качват на кораба и отиват в Хелсингфорс (Хелзинки), а оттам - в Петроград (Санкт Петербург). И дори изоставят на острова десетки мъртво пияни свои другари.
След безславния край на Наргенската република нейният лидер Степан Петриченко не само не потъва в забрава, но дори играе ключова роля в събитието, което разтърсва цяла съветска Русия. През март 1921 г. във военноморската база в Кронщат близо до Петроград хиляди моряци от Балтийския флот, "красотата и гордостта на революцията", се вдигат на бунт под негово ръководство срещу болшевишката диктатура.