След като е вербувана като млада от Националния африкански конгрес на Нелсън Мандела да шпионира режима на апартейда в Южна Африка, Сю Добсън бързо се издига в професията и създава контакти с водещите фигури на правителството на бялото малцинство. Тя не подозира, че прикритието ѝ скоро ще бъде разкрито и ще ѝ се наложи да използва всичките си умения, придобити в СССР, за да оцелее и да остане на свобода – въпреки всички трудности.
Картички от Европа
Невероятната история на Сю Добсън, вдъхновила книга, която скоро ще бъде публикувана, както и филм – започва в Южна Африка в началото на 1980-те, когато миноритарното управление в страната безпощадно налага съществуващия режим на апартейда и елиминира всички, осмелили се да му се противопоставят.
Чрез своята зълва, 20-годишната Сю Добсън, която е от привилегировано бяло семейство в Южна Африка и е завършила училище само за бели, става част от Африканския национален конгрес – социал-демократическа партия, която по онова време е забранена в Южна Африка.
Докато е част от организацията, тя е вербувана в разузнавателния клон на партията и пратена в СССР, за да усъвършенства своите военни и разузнавачески способности.
"Наеха ме в Африканския национален конгрес и се срещнах с шефа на военното разузнаване Рони Касрилс. Той ме вербува и ми предложи да замина на военно обучение в СССР. Целта беше да бъде обучена, след което да се върна в Южна Африка, където да работя под прикритие на позиция, близка до правителството. И точно това направих", разказва Добсън.
За да напуснат родината си за месеци, Сю и съпругът ѝ трябва да си намерят солидно алиби, за да не предизвикват подозрения сред близките си.
"Планът беше обмислен много внимателно. Имахме легенда, която разказахме на семейството и приятелите си, че ще пътешестваме из Европа и ще отсъстваме за около година, след което ще се върнем в Южна Африка и ще се установим тук. Събрахме възможно най-много пощенски картички от възможно най-много дестинации. И ги надписахме, след което съветски държавни служители в различни западноевропейски държави ги изпращаха на близките ни в Южна Африка, за да си мислят, че всъщност ние сме там, докато всъщност бяхме в Москва, където ни обучаваха", разкрива Добсън.
След подготвителната фаза, младата жена и съпругът ѝ са готови да потеглят.
Безопасно жилище на ул. "Горки"
През пролетта на 1985 г. двойката пристига на летище "Шереметиево" в Москва, столицата на СССР – водеща държава в социалистическия блок, която по онова време се е провъзгласила за шампион в расовото равенство. В разгара на Студената война това означава, че СССР ще подкрепи Африканския национален конгрес, не само заради борбата на партията за расово равенство в Южна Африка, но и поради факта, че това ще помогне да се сложи край на антисъветското бяло управление в страната, което би могло да помогне на Москва да си извоюва силни и важни позиции на африканския континент.
Но в очите на 20-годишната идеалистка Добсън, която от все сърце вярва в каузата на Африканския национален конгрес, СССР е като обетованата земя, където царуват расовото равенство и социалната справедливост.
"В училище ни учеха, че СССР е нещо много различно, че е нещо много лошо. И бях удивена колко нормално беше и колко красиви бяха улиците. Тогава вървеше перестройката и бяха годините на гласност и Горбачов беше много популярен. Беше много интересно да видиш как обикновените хора демонстрират из улиците за мир – това беше нещо, което виждах за първи път", разказва Добсън.
Жената е толкова впечатлена от видяното, че по онова време се самоопределя като комунистка.
"След разпадането на СССР и на Източния блок хората преосмислиха много неща. И някои неща са по-добри на теория, отколкото на практика. Но ние невинаги го знаем. На фона на моето минало, обаче, аз вярвах силно, че СССР е по-добра алтернатива за хората на Южна Африка, от онова, с което разполагаха по онова време. Смятам, че бих се описала като комунистка", разкрива Добсън.
Веднага след пристигането си, Добсън и съпругът ѝ са настанени в сигурно жилище на ул. "Горки" (днешната "Тверская"), разположено на един хвърлей от Кремъл и Червения площад. През следващите седем месеца двойката преминава сериозно военно и разузнавателно обучение под ръководството на съветски инструктори, като целта е да се усъвършенстват техните умения да шпионират и да оцеляват в редиците на южноафриканското правителство.
"С напредването на обучението ми, беше важно да усвоя разузнаването и контраразузнаването. Беше важно да разбера как да разпознавам шпионите пеша, в автомобил, как се променят разузнавателните екипи. Имаше екип от петима или шестима души и моята задача беше да ги намеря с помощта на възможно най-много техники: докато пресичам улицата, спирайки някого да попитам за часа. Учех как да разбера дали някой ме следи, как да използвам градския транспорт. Имаше много неща, на които ме учеха, за да бъда по-наблюдателна. Имаше и обучение с експлозиви, политически инструктаж, оръжие – беше много комплексен курс. По-късно, тези неща всъщност ми спасиха живота", спомня си Добсън.
Когато настъпва време да напусне Москва, Сю Добсън се връща в родната Южна Африка като обучен агент. Тя не подозира, че уменията и контактите, придобити по време на престоя ѝ в Съветския съюз, скоро ще ѝ помогнат, след като прикритието ѝ е разкрито.
В капан в Габороне
След като се връща в Южна Африка през 1986 г., Добсън работи във вестник в Претория, преди да бъде назначена в правителственото информационно бюро, където придобива безценна информация за плановете на южноафриканското правителство. Например, за дискредитирането на партията "Народна организация на Югозападна Африка" (СУАПО) в Намибия.
Въпреки нарастващата ѝ важност за разузнаването на Африканския народен конгрес, Добсън така и не получава маршрут, по който може да избяга, ако прикритието ѝ бъде разкрито.
"От мен зависеше да си намеря маршрут, да си съставя План "Б". За жалост, такъв нямаше, защото Рони (Касрилс) така и не ми го осигури. Това беше недостатък. Нямах никакви документи. Нямах пари, нямах документи, нямах сигурни жилища – нямаше къде да се подслоня. Това беше сериозен недостатък на моята организация. Не биваше да се случва", разказва Добсън.
Като агент под прикритие на Африканския народен конгрес, работещ в информационното бюро, Добсън получава достъп до членове на парламента и министри. В крайна сметка младата жена, която не предизвиква никакви подозрения, става кандидат за пост в президентската администрация на Фредерик де Клерк – работа-мечта за всеки разузнавач на Африканския народен конгрес. Високата длъжност обаче изисква друго ниво на разрешение за достъп до секретна информация и по-подробно проучване на кандидата, при което връзките на жената с Африканския народен конгрес са разкрити. Така става ясно, че Сю Добсън е шпионин.
Притисната в ъгъла и съвсем сама срещу цялата мощ на правителството, жената няма друг избор, освен да заложи всичко. Налага ѝ се да избяга от Южна Африка и да стигне до съветското посолство в съседна Ботсвана, защото решава, че това е единственото място, откъдето може да получи помощ.
"Трябваше да се измъкна от много трудна ситуация. Ако не бях преминала обучение, вероятно нямаше да мога да го направя. Всъщност в момента, в който осъзнах, че прикритието ми е разкрито, работех в Намибия. Трябваше да избягам възможно най-бързо, за да се спася. Но не можех да се кача на самолет, тъй като те очакваха да взема полет от Намибия до Европа. Реших да наема кола и да измина пътя с нея – нещо, което те не очакваха. Предполагам, че обучението в СССР ме научи да мисля нестандартно", разкрива Добсън.
Когато бегълката пристига в Ботсвана, изведнъж забелязва, че някой я следи и осъзнава, че е въпрос на време агентите на южноафриканското правителство да я задържат.
"Знаех, че ме следят. Когато го установих, тъкмо пристигах в Габороне. По петите ми се движеше южноафрикански автомобил. Осъзнах, че вероятно моментът, в който ще ме арестуват, наближава. Успях да стигна до един хотел на "Холидей Ин" в Габороне. Взех си стая, качих се, проверих дали още ме следят, забелязах, че колата е паркирана на паркинга до моята. Осъзнах, че нямам много време. Взех телефонния указател и потърсих номера на съветската мисия, знаейки, че нямам план "Б". Нямах инструкции какво да правя, ако нещо се обърка. Беше късно вечерта. Рискувах и просто се надявах, че някой ще вдигне телефона. И това се случи".
"Поздравих ги на руски език. Обясних коя съм, обясних за опасността и после казах: "Моля ви, бихте ли ми помогнали, защото никой друг не може да ми помогне?" Мъжът от другата страна на линията каза: "Чакай ме долу след 20 минути". Така и сторих. Излязох през задния вход на хотела и зачаках. Една кола се приближи до мен и някой ми каза да вляза. Нямах представа дали беше той – поемах тотален риск. Той се представи и разпознах акцента му. Беше руснак. После ме откара в съветския комплекс в Габороне", разказва Добсън.
Добсън остава там няколко дни, преди руснаците да я качат на самолет за Лондон.
"Качиха ме на полет до Великобритания. Но това беше в последната минута. Точно преди да затворят гейта, те ме бутнаха през него. Имаше някаква договорка с охраната на летището. Помня, че руският ми приятел говори с човека на гейта и ме вкараха. Успях да стигна до Великобритания без проблем", казва жената.
Добсън твърди, че избира Лондон, защото преди това мястото е обсъждано с треньора ѝ. Ако са ѝ предложили убежище в Съветския съюз, може би е щяла да го приеме.
"Предполагам, че са ме насочили към Великобритания според плана, но ако ме бяха поканили, щях да съм силно изкушена да замина за СССР", казва тях.
Днес Сю Добсън живее спокоен живот във Великобритания. Въпреки че, след като става безопасно, тя посещава родната Южна Африка, тя така и не получава възможност да се завърне в Москва или да благодари лично на инструкторите и съветския дипломат, който я спасява преди готини в Ботсвана. Жената се надява, че чрез публикуването на историята си, думите ѝ може да достигнат крайната си цел.
"Искам да благодаря на хората, които ме обучиха, които се погрижиха за мен и ме спасиха. Защото те промениха живота ми коренно. Без тях, нямаше да мога да направя нещата, които направих, и да живея живота, който имам. Безкрайно благодарна съм им".
Скоро обаче историята на Сю Добсън най-накрая ще бъде разказана – в книга и във филм. Жената вярва, че това ще е важен принос за историята на Южна Африка. Що се отнася до чувствата ѝ към Русия, Сю Добсън все още обича страната, изиграла толкова важна роля в живота ѝ, колкото и кратък да е бил престоят ѝ в Москва.
"Щеше да е хубаво да можех да се върна. Все още ми се иска да се върна".