Пред 40 години спокойствието в небето на Далечния изток край град Завитинск (800 км североизточно от Владивосток) е нарушено от сблъсък на два самолета. Инцидентът се случва на 24 август 1981 г. – ракетоносецът Ту-16К се блъска в пътническия самолет Ан-24РВ, който пътува от Комсомолск на Амур (910 км североизточно от Владивосток) до Благовешченск (860 км северозападно от Владивосток). Военният самолет извършва разузнавателни дейности, включително и за метеорологичната обстановка.
Свободни източници
Сблъсъкът е резултат от няколко нещастни фактора. Сами по себе си те не са важни, но в съчетание са фатални. Ту-16К е един от няколкото военни самолета, които летят в тази територия по цял ден. Пилотите му са зле осведомени за другите самолети, от които трябва да се пазят в небето. Ето защо те казват на ръководителите на полетите, че вече са набрали следващата надморска височина за полета, но всъщност планират да го направят малко по-късно. По това време ръководителите на военните полети не използват радиодетектори – иначе щяха да видят Ан-24РВ. Освен това действията на гражданските и военните сили не са съгласувани.
В 15:21 самолетът се сблъсква с друг на височина от 5200 метра. Ан-24 губи задната си част и крилете, разрязвайки с витлото си корпуса на Ту-16К близо до пилотската кабина. Самолетът се разпада и се разбива в тайгата. Загиват 37 души: 6-ма от военния екипаж, 5-ма души от екипажа на Ан-24РВ и 26 пътници (включително дете). Но общият брой хора на самолета е 38: 20-годишната Лариса Савицкая се спасява като по чудо.
Alain Durand
Лариса Савицкая се връща от сватбено пътешествие със съпруга си Владимир. Посетили са неговите близки в Комсомолск на Амур. Междувременно Благовешченск е градът, в който двойката студенти живеят и учат. Лариса добре си спомня всички пътници и как влизат в самолета, но по-късно усеща "такава умора, дори не помня как излетяхме". Самолетът е полупразен и така има по-малко турбуленция. Това е едно от решенията, които спасяват Лариса: "Когато самолетът се разцепи, седалките, на които бяхме ние, първо се счупиха, а после отлетяха с парче от самолета, никой там не можеше да оцелее."
Тя се буди от тежко разтърсване. Температурата в кабината рязко пада от 25°C на -30°C, когато горната част на самолета е откъсната. Лариса го усеща като изгаряне. Тя чува писъци и свистенето на вятъра около себе си. Владимир умира веднага – още в момента на сблъсъка, и за Лариса изглежда, че и нейният живот почти е приключил, като дори не може да крещи от болка и мъка.
Sputnik
В един момент тя е изхвърлена на пътеката. Тогава изведнъж си спомня италианския филм "Чудесата все още се случват", който е гледала на кино с Владимир преди година. Той разказва история на Джулиан Коепке, която оцелява след самолетна катастрофа в гора в Перу. Лариса си спомня: "Само една мисъл – как да умра, без да се мъча. Хванах подложките за ръце и се опитах да натисна ръцете и краката си към пода и седалката с всичка сила." Джулиан прави същото във филма. За щастие, парчето от опашката на Ан-24РВ със стола на Лариса се плъзга бавно и без резки завои. Тя си спомня, че не може да види какво се случва: "Облаци прелитаха през прозорците, после плътната мъгла ги скри и воят на вятъра бе оглушителен. Самолетът не се запали. Изведнъж в прозореца се появи "зелена" експлозия. Тайгата! Стиснах зъби и се събрах." Тогава Лариса отново има късмет – след осем минути свободно падане, нейният самолетен фрагмент каца върху стойка от гъвкави брези, което прави кацането много по-меко, отколкото просто падане на земята или в ели.
"Первый канал"
Първото нещо, което Лариса чува, когато идва на себе си, е жуженето на горски комари около нея. Шокът не ѝ позволява да прецени какви наранявания всъщност има. Тя чувства множество наранявания на гръбначния стълб (за щастие, все още може да се движи), счупени ребра, ръка и крак, мозъчно сътресение и избити зъби, както и някаква тъпа, обща болка в цялото си тяло. Лариса страда от различни халюцинации: "Отворих очи: небето над главата ми, аз съм на седалката и Володя е пред мен. Той седи на пода на неразрушеното дясно отделение, опрял гръб в стената. Изглежда, че ме гледа. Но очите му са затворени. Сякаш се сбогува. Мисля, че ако имаше предсмъртно желание, той искаше само аз да оцелея."
Владимир Саяпин/ТАСС
Въпреки всичките си наранявания, Лариса може да ходи. Вечерта започва да вали и тя намира малка част от фюзелажа, под която да се подслони. Много ѝ е студено и използва калъфите на седалките, за да се стопли. Още първата нощ чува ръмжене някъде в гората. Може да е мечка, но Лариса все още е твърде шокирана, за да мисли за това. Тя оцелява два дни, пиейки вода от близките локви. Тъй като губи повечето си зъби, дори не може да яде горски плодове. Тя си спомня: "Чух вертолети и им изпратих сигнали: намерих червен калъф от седалка и започнах да го размахвам. Видяли са ме с калъфката, но са помислили, че готвачът на геолозите си прави шега. Лагерът им бил някъде наблизо." На третия ден тя си спомня, че Владимир има кибрит и цигари в джоба на якето си.
Издирвателнаата група открива Лариса, която си седи на седалката и пуши. "Когато спасителите ме видяха, те не можаха да кажат нищо друго освен "оо, ооо". Разбирам ги – 3 дни да събираш трупове на мъртви от дърветата, а след това изведнъж виждаш жив човек", спомня си тя. Никой не вярва, че който и да било може да оцелее в такава катастрофа (това е причината Лариса да не бъде открита толкова бързо). "Не приличах на нищо познато. Цялата бях лилава със сребърен блясък – боята на фюзелажа се оказа необичайно лепкава, майка ми я чисти цял месец. И косата ми се превърна в голямо парче стъклена вата заради вятъра". Когато спасителите идват, Лариса вече не може да ходи. Тя обяснява: "Като видях хората, силите ми свършиха." Спасителите трябва да отсекат няколко брези, за да кацне вертолет и да откара единствения оцелял до Завитинск. "По-късно в Завитинск разбрах, че за мен е изкопан гроб. Бил е изкопан според пътническия дневник."
Лечението на Лариса е много трудно, но като цяло тялото ѝ успява да се възстанови от ужасните си наранявания. Тя е на опашка за инвалидна категория поради общият брой на всичките ѝ травми, но комисията решава, че не са достатъчно тежки. Лариса получава наистина малка компенсация – само 75 рубли (приблизително $117 според обменния курс през 1980 г.), докато средната месечна заплата в СССР е приблизително 178 рубли (приблизително $278). Лариса Савицкая държи Световния рекорд на Гинес за човек, получил най-малкото плащане след самолетна катастрофа.
Междувременно сблъсъкът на самолета незабавно е засекретен. Съветските вестници не пишат нищо за катастрофата. По отношение на резултатите от официалното разследване властите обявяват пилотите и ръководителите на полетите за виновни. На Лариса Савицкая дават тези резултати чак през 1990-те години. И първият доклад се появява през 1985 г. във вестник "Советский спорт" (Съветски спорт). Лариса Савицкая си спомня: "Изглежда, наистина искаха да пишат за това, но беше забранено да се споменава катастрофата. Така измислиха, че аз, като един вид Икар, съм летяла на ръчно изработен самолет и съм паднала от пет километра височина, но съм оцеляла, защото съветският човек може да премине през всичко."
Артьом Геодакян/ТАСС
По-късно Лариса се мести от Благовешченск в Москва. Прекалено ѝ е трудно да живее в града, където всичко е свързано с Владимир. В столицата тя започва да проявява интерес към психофизиологията. Дори 40 години след катастрофата тя признава, че помни всичко и спомените все още я карат да страда. Същевременно вярва, че "ракетите никога не падат два пъти на едно място", така че не се страхува да лети. През 2020 г. Лариса Савицкая участва в създаването на филма "Одна" (Сама) на режисьора Дмитрий Суворов. Тя е консултант на сценаристите и актьорите, за да се увери, че филмът е автентичен.
Лариса Савицкая казва: "В мен все още живее идеята, че е възможно да се научим да оцеляваме в такива ситуации".