Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
30 хектара земя, два реда бодлива тел и кирпичени бараки – така можете да опишете почти всичко, което е на територията на лагера Акмол за съпругите на предателите на Родината (съкратено АЛЖИР или 26-та точка).
Музейно-мемориален комплекс в памет на жертвите на репресиите
OspreyPL (CC BY-SA 4.0)Лагерът е разположен близо до сегашното село Акмол (преди Малиновка) в Казахстан от 1938 до 1953 година. По време на съществуването му през него преминават десетки хиляди членове на семействата на "предателите на Родината".
Заповедта на НКВД "За репресиите на съпругите и настаняването на децата на осъдени "предатели на родината" е подписана на 15 август 1937 г. и моментално все още недостроеният лагер се изпълва със затворнички.
Всички настоящи и бивши съпруги на мъже, които са били осъдени за шпионаж, заговор или връзка с опозиционни десни троцкистки организации, са подложени на репресии. Изключенията са бременни жени, възрастни хора, както и "тежко и заразно болни" – от тях те вземат писмена гаранция за ненапускане.
Съпругите и другите роднини на "предателите" не са съдени, а само са уведомявани за решението на Специалното съвещание при НКВД.
Според спомените на Галина Степанова-Ключникова, съпругата на Андрей Ключников, доцент по математика в академията "Жуковски", на обикновена чиновническа маса седели двама военни, които ѝ подали лист хартия и я принудили да се подпише. Решението е невъзможно да се оспори по какъвто и да е начин – взето е много преди тази среща.
"И след това – транзитна камера и дълъг етап до казахстанската степ", спомня си тя.
Все още няма точни данни за броя на репресираните по заповед на НКВД, отчетите остават секретни. Въпреки това е намерена бележка от шефа на НКВД Николай Ежов и "сталинския палач" Лаврентий Берия, адресирана до Сталин, в която се споменават "18 000 съпруги на арестувани предатели".
Затворничките работят в ужасяващи условия. АЛЖИР в това отношение е много по-строг от много други лагери в системата на ГУЛАГ. По-специално там са забранени кореспонденцията, получаването на колети, както и работа по специалността. Вярно, последното е номинално. Повечето от жените притежават много "необходими" за лагера трудови характеристики.
В първите месеци от съществуването на АЛЖИР жените работят изключително за отопление на казармите. Те правят това с помощта на тръстиката, която расте в огромни количества близо до бреговете на езерото Жаланаш (то се намира точно на територията на 26-та точка). Тръстиката, която, въпреки че гори, дава много малко топлина, едва им е достатъчна. Лагерът започва да се пълни със затворнички в средата на зимата и от отоплението зависи дали ще оцелеят до пролетта.
Според всички правила на лагера, затворничките не трябва да бъдат допускани навън, ако температурата на въздуха падне под 30 градуса (не е необичайно за Акмол през зимата, където температурата пада до -40 градуса). Надзирателите на лагера обаче често пренебрегват указанията отгоре. До пролетта на 1938 г. инспектори от Москва откриват тук 89 жени с тежки измръзвания.
"Работата при езерото отне цял ден. За 10 часа работа се чувствахме уморени, очите ни боляха от ослепителния сняг. Струваше ни се, че ако ни бъде позволено, ще легнем върху тръстикови снопове и няма да отворим очи", спомня си затворничката Мария Анцис.
Когато зимата свърши, жените трябва да проектират и построят шивашки цехове. Тези с техническо образование най-често седят в отделни малки бараки на маси и работят върху чертежи. Но на затворничките с хуманитарно образование им върви много по-малко – те строят новите бараки за новодошлите.
"Те месеха глина със слама с боси крака, пълнеха дървени форми с тази влажна маса, измъчваха се, влачеха и изтръскваха влажните кирпичи на мястото за сушене", пише Галина Степанова-Ключникова.
Когато лагерът е завършен, има шест казарми – една побира до 300 души. Те живееят в много угнетяващи и тежки условия. Въпреки наличието на цяло езеро на територията, на всяка затворничка се дава само кофа вода на седмица за пране и миене.
В съветската преса от онова време често се повтаря изказването на Сталин: "Синът не отговаря за бащата". Но в действителност всеки е отговорен за "деянията" на бащите.
Кадър от филма "А.Л.Ж.И.Р."
реж. Александър Касаткин, 2018/КиноградБебетата на жените, които са транспортирани до АЛЖИР, са отнемани и поставяни в детски ясли, където на затворничките е разрешено само да кърмят. На тригодишна възраст децата са отвеждани в сиропиталище. Изключения не се правят.
Децата на "предателите на родината" са недолюбвани, а животът им е превръщан в непоносим.
"Подстригаха всички, смениха дрехите им, на мен ми се падна рокля, която беше твърде голяма, на друг – много малка, след това ни натовариха във вагони и ни откараха в Урал. В сиропиталището всичко се правеше по команда: слагаха горещ борш на масата, който децата не можеха да докоснат, след няколко минути го изваждаха и слагаха същата гореща каша, която децата също нямаха време да докоснат, като прозвучаваше командата и тя беше премахната. Оставаше само дажбата хляб, трябваше да се изяде, защото на изхода проверяваха и вземаха всичко, което беше останало у децата", спомня си Искра Шубрикова, която е израснала в един от тези домове. Баща ѝ, партиен лидер в Новосибирск, е разстрелян.
Кадър от филма "А.Л.Ж.И.Р."
реж. Александър Касаткин, 2018/КиноградОсвен това партийните служители провеждат идеологическа работа с децата на осъдените и ги настройват срещу родителите им. На много деца са сменени имената и фамилиите.
В статия за сиропиталищата на официалния уебсайт на музейния комплекс "АЛЖИР" се казва, че през зимата мъртвите деца не са били погребвани в близкото до лагера такова учреждение – земята била твърде замръзнала, за да се копаят гробове. Затова телата на бебетата са държани в дървени бъчви до настъпването на пролетта, след което са погребани в общ гроб.
Една от най-известните затворнички на АЛЖИР е Рахил Месерер-Плисецкая, актриса на съветското кино (тя се представя под псевдонима Ра Месерер) и е майка на Мая Плисецкая, легендарната съветска балерина.
Рахил Месерер с децата си, 1939 г.
Архивна снимкаСъпругът ѝ Михаил е осъден за участие в революционни ядра. Рахил прекарва в лагера малко повече от година, след което е преместена в свободна колония в село Чимкент, където работи като учителка по танци.
Ашхен Налбандян е друга известна фигура. Майката на известния съветски поет Булат Окуджава попада в 26-та точка през 1939 г. след ареста на съпруга ѝ, обвинен в троцкизъм.
Ашхен Налбандян с малкия Булат
Из личния архив на Олга Владимировна Окуджава14-годишният Булат остава сам и след 3 години се записва доброволно на фронта, надявайки се, че това по някакъв начин ще облекчи съдбата на майка му. Самата Ашхен обаче успява да се върне в Москва едва през 1947 г., продължавайки да вярва в партията.
Днес на мястото на АЛЖИР има паметник на жертвите на репресиите. От самия лагер практически не е останало нищо, но на територията има музей, който съдържа малки копия на бараките. Изградени са от същия материал като тогава – кирпич.
Има и копие на краснуха – вагон за превоз на затворнички. А също и паметника "Арката на скръбта" – според музея символът на "входа към свещената земя, където се случва срещата на два свята – живите и мъртвите".
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си
