Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
На 27 август 1942 г. Людмила Павличенко става първата гражданка на СССР, посетила Белия дом във Вашингтон. Момичето има кратка среща с президента на САЩ Франклин Рузвелт, а след това разговаря със съпругата му Елинор. Първата дама се сприятелява със съветската гостенка и по-късно организира за нея екскурзия из страната. Само няколко месеца по-рано 25-годишната Людмила получава четвъртата си рана и е евакуирана от фронтовата линия на Втората световна война. През първата година от кървавата борба с Хитлер момичето-снайперист убива 309 нацисти.
"Първият вид работа на снайпериста е снайперският лов. През лятото излизахме по двама в три и половина сутринта. Една двойка лежи на едно място, на 300-400 метра – друга двойка. Не можем да говорим помежду си, не можем да свирим, не можем да се движим, не можем да пушим и изобщо не можем да правим нищо. Това продължава до 9 или 10 часа вечерта. През това време един снайперист може да убие петима фашисти. Може би трима. А може и нито един. Всичко зависи от това колко подвижни са вражеските фигури. Ние не откривахме огън при първия попаднал, а само по определени фигури", – из спомените на Людмила Павличенко.
Людмила е родена през 1916 г. в градчето Белая Церков край Киев. Още от дете се отличава с атлетично телосложение и боен дух, старае се да не отстъпва на момчетата в нищо. Когато Людмила преминава в десети клас в училище, тя започва работа в оръжейния завод "Арсенал". Още там у нея се заражда любов към стрелбата, дори изкарва краткосрочен курс за снайперистка.
"Когато чух как съседското момче се хвали с подвизите си на стрелбището, реших да докажа, че и момичетата са способни да стрелят добре, и започнах да тренирам упорито и настойчиво", разказва Павличенко пред американски журналисти.
През 1937 г. Людмила постъпва в Историческия факултет на Киевския университет, момичето иска да стане преподавател или учен. Тя обаче не успява да завърши следването си – войната я застига на преддипломна практика в Одеса. Когато войските на Хитлер нахлуват в СССР, Павличенко твърдо решава да отиде на фронта като доброволец. Това обаче не е толкова лесно. Далеч не я приемат веднага като войник, а отказите са съпроводени със съвети да отиде при медицинските сестри. "Момичетата не ги вземаха в армията, трябваше да предприемам всякакви трикове, за да стана и аз войник", спомня си тя.
Студентска снимка Людмила Павличенко
Архивна снимка"Вторият вид работа е снайперският дуел. За да откриеш вражески снайперист, трябва да прекараш около 48 часа. Има моменти на проверка – снайперистите си поставят капани един на друг. Ако той попадне във вашия капан, то вие ще сте победител. Ако попаднете в неговия капан, ще е по-лошо. От пушката си с много точно прицелване можете да видите цвета на косата, цвета на очите, можете дори да определите на колко години е противникът ви. Той също ще може да ви огледа добре. Но моментът за изстрела все още не е дошъл. Снайперистът никога няма право на втори изстрел. На снайпериста може да му трябват още 8-10 часа, за да се намести. Ще ви се подиграват вражеските картечари и ще трябва да търпите тихо. Това е много трудно. Едва когато снайперистът повярва, че вече ви няма, може да се изправите. И тогава изстрелът вече е ваш", – из спомените на Людмила Павличенко.
За да постъпи в Червената армия, Людмила трябва да докаже, че умее да борави с оръжие, и да премине импровизиран изпит. Дават ѝ пушка и я насочват към двама румънски офицери, работещи с нацистите. Едва като ги убива, тя доказва готовността си да се бие наравно с мъжете. Людмила обаче не включва тези попадения в списъка си с 309, тя оценява тези елиминации като пробни. Редник Павличенко е зачислена в 25-а стрелкова дивизия на Червената армия, кръстена на Василий Чапаев, известен военачалник от Гражданската война.
През първите месеци на Великата отечествена война Людмила се сражава в Молдова и Одеса. Още тук от нейната пушка са убити повече от сто нацистки войници и офицери. След това полкът ѝ е прехвърлен в Крим и тя участва в героичната защита на Севастопол.
Юлия Пересилд в ролята на Людмила Павличенко във филма "Битката за Севастопол"
реж. Сергей Мокрицки, 2015/КиноДелоВ битката за Севастопол германците значително превъзхождат по численост съветските войници, така че Людмила има много мишени. При отбелязването на 257 убити хитлеристи през май 1942 г. тя си спечелва похвалата на военния съвет на Червената армия на Южния фронт. В отговор най-точната снайперистка на Съветската армия само обещава, че ще убие още повече. Ръководството особено отбелязва уменията ѝ в снайперските дуели – Людмила унищожава 36 вражески снайперисти, които Вермахтът изпраща специално да я ликвидират.
Павличенко е повишена в чин старши лейтенант и оглавява стрелкови взвод, който сама сформира от войници, пристигнали наскоро на фронта. За прекия началник на Людмила, старши лейтенант Дронин, това назначение изглежда необичайно. За него е абсурдно да види момиче на офицерска длъжност, но той не престъпва заповедите на началниците си.
"Когато снайперистите се отдалечат от врага, ако някой от нас падне – а ранен снайперист няма да падне, само мъртъв – цялата засада веднага ще спре и ще влезе в боя. А ако някой друг загине, другарят все пак ще бъде отнесен. Не можеш да оставиш тялото на другар на земята, превзета от врага. Това не е записано в никакъв устав, но беше строг закон сред снайперистите", – из спомените на Людмила Павличенко.
Преди войната личният живот на Людмила не се развива благополучно. Детството ѝ приключва доста рано – на 15-годишна възраст тя ражда сина си Ростислав. Алексей Павличенко, бащата на детето, е много по-възрастен от Людмила. Момичето е нещастно в брака и скоро се развежда със съпруга си, като се връща да живее при родителите си. Тя не разказва на никого за ранния си брак и дори не го споменава в кратката си "Автобиография", която сега се съхранява в Централния архив на Министерството на отбраната на Руската федерация.
На фронта Людмила среща голямата любов в живота си. По време на сраженията край Севастопол тя се запознава с младши лейтенант Леонид Киценко, който също е снайперист. Вечерите около огъня с разкази за стрелковото ежедневие бързо се превръщат във фронтова романтика. Влюбените започват да ходят заедно на бойни мисии, което заздравява връзката им. Скоро Людмила и Леонид се обръщат към началниците си с рапорт за брак, но войната не им позволява да станат официално съпруг и съпруга.
През март 1942 г. нацистите засипват с минометен огън снайперистките позиции на Червената армия и Леонид е смъртно ранен. Людмила оцелява по чудо – любимият ѝ я прикрива от шрапнелите с тялото си. Тя изнася Леонид от бойното поле, но той не може да бъде спасен.
Людмила Павличенко и Леонид Киценко. Севастопол, февруари 1942 г.
Архивна снимкаСмъртта на лейтенант Киценко само калява бойния дух на Людмила и тя започва да се сражава още по-ожесточено с нашествениците. Павличенко признава, че убива хитлеристите без жал, а единственото, което изпитва, е "ловджийско удовлетворение" от убийството на хищно животно: "Всеки жив и здрав германец лесно ще убие жена, дете и всеки човек. Така че, убивайки германци, аз спасявам човешки животи".
Но през юни 1942 г. Людмила е тежко ранена при минометна атака. Тя е евакуирана от обсадения Севастопол и изпратена в Кавказ, а след това е отзована от фронтовата линия. Следващото ѝ назначение е пътуване до Америка.
"Хитлеристите бяха толкова обидени от севастополските и одеските снайперисти, че през април 1942 г. смениха всички стрелци и прехвърлиха асовете си в Севастопол. По радиото хитлеристите обявиха, че всички севастополски снайперисти ще бъдат унищожени. За нас това беше много голяма обида. Решихме да излезем на терен и прекарахме повече от ден, за да намерим този ас. Момчетата решиха да го заловят жив, той не се съпротивляваше. В снайперската му книжка имаше номер "502". Попитахме го откъде се е появил такъв номер и на кои райони са работили. Разбрахме, че хитлеристкият снайперист е завършил офицерска школа за снайперисти, а след това, за да свикне да убива, е бил изпратен да охранява лагерите на смъртта. Все още не мога да разбера как един снайперист може да убие жена на плаца, дете, мъж, който е военнопленник, без да държи оръжие в ръцете си. Според мен това е зверска работа, а не такава на стрелец", – из спомените на Людмила Павличенко.
В Съединените щати Людмила е натоварена с важна дипломатическа мисия - да убеди американците в необходимостта от откриване на втори фронт. Това би разделило силите на Хитлер и би позволило на Съветската армия да контраатакува.
Павличенко пристига в Щатите в края на август 1942 г. заедно с Николай Красавченко, секретар на Московския градски комитет на комсомола, и Владимир Пчелинцев, снайперист. Там съветската делегация е посрещната радушно: "За наша изненада гарата беше пълна със студенти. Те идваха от всички страни, за да поздравят Червената армия в наше лице. Армията, която се бори на живот и смърт срещу фашистите".
Людмила Павличенко по време на срещата със съпругата на американския президент Елинор Рузвелт във Вашингтон. Вляво е членът на Върховния съд на САЩ Робърт Джаксън
Jack Delano/Library of Congress Prints and Photographs Division WashingtonЛюдмила веднага се превръща в звезда на американските вестници, но журналистите често говорят за нея в контекст, който не е такъв, какъвто тя би искала. Тя е обстрелвана с неудобни и дори абсурдни въпроси: "Защо един съветски снайперист не обръща нужното внимание на външния си вид? Позволено ли е на руските жени да носят грим на фронта? Какъв цвят бельо предпочитате?"
Людмила отблъсква атаките на американската преса с всички сили: "Аз нося униформата си с гордост! Орденът "Ленин" на гърдите ми е измит с кръв. Очевидно е, че за американките е много по-важно да имат копринено бельо под униформата, отколкото самата униформа, чието истинско предназначение, между другото, те все още не са научили".
Людмила Павличенко говори пред американската публика
Jack Delano/Library of Congress Prints and Photographs Division WashingtonПавличенко прекарва три месеца в САЩ, а по време на пътуването си из страната Людмила провежда много разговори с Елинор Рузвелт. Изглежда, че Първата дама е дала на съветското момиче някои полезни съвети в общуването с пресата, защото с течение на времето речта ѝ става все по-убедителна. Тя говори пред многохилядна аудитория, разказвайки за младостта си и за дните на фронта, както и за зверствата, които нацистите са извършили в родната ѝ страна. Публиката дава на Людмила прозвището "Лейди Смърт", а известният американски кънтри певец Уди Гътри ѝ посвещава песента "Мис Павличенко": "Този свят ще обикне твоето мило лице по същия начин, както аз го направих; Защото повече от триста нацистки хрътки паднаха от твоята пушка".
Людмила никога не забравя основната цел на посещението си в САЩ и продължава да настоява, че американците са длъжни да помогнат на Европа и Съветския съюз в борбата срещу Хитлер. На една от пресконференциите, уморена от редовните въпроси за живота на жената снайперист, Павличенко произнася прочутата си фраза: "Аз съм на 25 години, на фронта успях да унищожа 309 фашистки нашественици. Не мислите ли, господа, че твърде дълго се криете зад гърба ми?". Публиката посреща тези думи с аплодисменти, а американското общество осъзнава необходимостта да се помогне на Източния фронт. Американските власти увеличават доставките на оръжие и оборудване за СССР, но дългоочакваното откриване на втория фронт се случва едва две години по-късно – през лятото на 1944 г., когато съветската армия вече е поела инициативата и провежда активно контранастъпление срещу нацистите.
След като се завръща в СССР, Людмила Павличенко започва да обучава стрелци в курсове за снайперисти. През нейната школа преминават повече от 1000 курсисти, много от които стават изключителни снайперисти и помагат на страната да спечели Великата отечествена война. През 1943 г. ръководството присъжда на Людмила най-високото отличие – званието Герой на Съветския съюз. Вече след войната тя окончателно защитава дипломата си в Киевския университет и става старши научен сътрудник в Главния щаб на Военноморския флот на СССР.
31 юли 1944 г.
ТАССЛюдмила поддържа връзка с Елинор Рузвелт и приятелките продължават да си разменят писма до смъртта на първата дама. През 1957 г. те се срещат отново, когато американката пристига в Москва на делово посещение. Людмила приема Елинор в апартамента си, където двете могат да разговарят сърдечно и да си спомнят за самото пътуване през Съединените щати, което ги е сприятелило.
Людмила Павличенко умира през 1974 г. на 58-годишна възраст. Здравето ѝ е сериозно засегнато от раните ѝ на фронта. Най-точната жена снайперист е погребана на Новодевическото гробище в Москва.
11 юни 1971 г.
Иля Павленко/ТАССВнимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си