Тайният дневен ред на Путин в Сирия

Алексей Иорш
Решението на Путин да изведе руските войски от Сирия не само предизвика удивление сред страните от Запада, но и породи значителен брой конспиративни теории за причините за този ход.

Всъщност няма причина за особено удивление – Путин отива до край само в ситуации, в които на карта е заложена сигурността на Русия или личната му състоятелност като лидер. При липса на подобни критични интереси руският президент сравнително лесно „излиза от процеса“. Освен това той винаги „удря първи“, както е казвал неведнъж, но и винаги „излиза от боя първи“, ако това може да стане красиво и без загуби. Това е основополагащ принцип на руското „политическо джудо“, което се практикува далеч не за първа година.

В известна степен в оценките си за перспективите на руската операция в Сирия Западът падна в собствения си „капан на недоверие към Москва“. От самото начало Кремъл подчертаваше, че мисията на руските военно-космически сили в Сирия е с ограничен характер, както и че няма планове за наземна операция. Западът обаче продължи да подозира Москва, че има някакъв скрит „дневен ред“.
Москва заяви, че ще подкрепя операцията, докато сирийската армия води борба с терористите.

В момента, в който армията на Асад започна да имитира „обсада на Палмира“, като на практика се концентрираше в районите около Алепо, Русия реши да сложи край на операцията си. Москва много ясно показа на Асад, че подкрепя именно борбата му с „Ислямска държава“ и останалите терористични организации, но не и опитите му да използва руския военен потенциал, за да реши проблемите около политическото си оцеляване.

Разбира се, решението на Москва да сложи точка на операциите има и втори план и, колкото и странно да звучи, той е доста „прозрачен“.

Отчасти решението на Кремъл е свързано с нарастващите разногласия между Русия и Иран по широк кръг от въпроси, включително относно сътрудничеството в петролния сектор. Москва обаче никога не е крила, че иска да действа в Сирия в състава на широка антитерористична коалиция и я разглежда като част от „голямата картина“. В момента, в който Иран престана да проявява предишното ниво на сътрудничество и желание да продължи да действа активно в Сирия, едно от най-важните условия за продължаването на руската операция просто изчезна. На негово място дойдоха рискове, които Кремъл с право предпочете да премахне в най-ранен етап на развитие. 

Още по-очевиден е стремежът на Москва да избие от ръцете на тандема Меркел-Ердоган пропагандисткия коз, свързващ проблема с миграцията в Европа и руските действия в Сирия. Маневрата на Кремъл сведе смисъла на тази пропагандистка кампания, която действително дразни Владимир Путин, до нула, особено като се има предвид, че бежанците вероятно няма да намалеят. С оглед на вече двугодишната политическа конфронтация с Европа и непрекъснатото удължаване на санкциите, стремежът да се използват грешните сметки на европейските политици е абсолютно логичен.

Пределният прагматизъм и дори в известна степен цинизъм на политиката на съвременна Русия е абсолютна противоположност на идеологическото и пропагандистко месианство на Запада. И в пределния си прагматизъм днешният Кремъл, колкото и да е странно, е откровен и пределно отворен за взаимодействие.

Сега, след като Русия си тръгна от полето на реалната политика в Сирия, за Запада и най-вече за САЩ възниква ново предизвикателство: доколко Вашингтон ще успее самостоятелно да се справи със създалата се обстановка и да демонстрира решителност в практическата си политика? САЩ вече са сами в решаването на политическите и военно-политически проблеми в региона – при това не само с Башар Асад, но и с Ердоган, който става все по-неконтролируем.

"Российская газета". Всички права запазени.