Сряда е, около обед, паркингът е пълен, а снегът е почернял. След 10 метра е входното помещение. Вътре няма никого. Тук стените са лилави и тюркоазени, таваните – ниски и е толкова тихо, че дори чувам бръмченето на старите луминесцентни лампи на тавана. При двата банкомата от време на време се появяват хора в гащеризони. Между мен и тях е будката на контролно-пропускателния пункт и тесен проход с турникет.
Неотдавна електромеханичният завод "Купол" в Ижевск (1200 км от Москва) започна да организира PR-турове - развежда журналисти по "секретните" цехове и повдига "завесата на тайната". Засега обаче промишленият туризъм е на стадия на преодоляване на съветската традиция да се крие всичко, което може да се скрие. Дори и когато това не е необходимо.
Дмитрий Ермаков
Сергей е слабоват тъмнокос мъж в джинси, яке и обувки. Той казва, че нито един чуждестранен журналист досега не е посещавал завода, защото "предприятието е със специален режим". Сергей е от службата за сигурност и когато входната стая се пълни с руски журналисти, демонстрира силата си: "А какво прави тук Руският съюз на биатлонистите? И "Съветски спорт" … И какъв спорт въобще, другари? Вие не можете да минете", в недоумение разтваря ръце Сергей.
Дмитрий Ермаков
Две момичета остават от другата страна на КПП-то. Останалите бързо, забравяйки момичетата, преминават през вътрешния двор зад тежката желязна врата.
Мантрата на регулировчика
Зад железните кутии-стелажи са масите на работниците, но зад тях няма почти никой. Всички са се разпръснали из огромния цех-хангар с размерите на две футболни игрища. Зад дебело стъкло са струговете, където металните детайли се заливат с някакъв разтвор.
"Тук е металообработката, но ние няма да снимаме нищо", рапортува Сергей.
Отпред има още една врата и още една, и още една. А след това са те: "сензациите на "МАКС-2017", строени в две редици. Зенитно-ракетни комплекси (ЗРК) "Тор-М2" на части. Кабели, метални пластини, винтове, болтове. Работниците, също като хирурзите, отварят, вадят, завиват и поставят обратно. Равномерно, без да бързат, почти като медитация.
"Сега при вас ще доведат Човека".
Дмитрий Ермаков
Човекът бързо се появява. Набит, нисък на ръст и усмивката не слиза от лицето му. Той прилича повече на добродушен виладжия, когото бих попитала за пътя, отколкото на инженер на военни машини.
"Тук [в цеха] винаги е имало "Тор"-ове и аз цял живот работя по тях, всичките 35 години. Откакто "Тор" е измислен, ние го модернизираме. Министерството на отбраната, специални възложители, доставки в чужбина. Работим 24 часа на две смени по различни задачи", казва Александър Чирков и се усмихва на арктическата версия на "Тор-М2", която е без самоходната част. "На нея беше нарисувана мечка, когато я показахме на парада на 9 май на Червения площад. Ето това е тя, красавицата".
Чирков, който е на 59 години, разказва за зенитния комплекс като за живо същество. "Опознава се дълго. Аз цял живот я опознавам от различни страни, с нея никога не ми е скучно". А самия себе си той нарича регулировчик: пристига в 8 сутринта, раздава задачите, контролира настройката, минава с приборите по изделията и изпраща "красавицата" в камерите за изпитания: +50С, -50С, тресене.
"Машина е предназначена да работи по нисколетящи и нискоскоростни цели. Именно по тези, които са слабо забележими. Това е най-сложната цел. Лети над земята, над гората като птица. Може и наистина да е птица, а може да е противник".
Той не казва колко струва една машина: ЗРК винаги е обект на търг, ако е за износ. Разликата може да бъде колосална. Чирков се кълне, че освен това "честно, ама честно" не знае каква е цената.
На голям плакат в цеха е написано: "Съвършената техника – надеждна защита". През всичките години работа в завода "Купол" положението е било наистина зле само веднъж –през 1990-те: "Нямаше поръчки, но издържахме", отсича Чирков.
Дмитрий Ермаков
Наблизо минава отговорникът по сигурността Сергей. Върти глава наляво и надясно и търси журналистите, които са се пръснали сред "Тор"-овете.
"Разказах всички тайни", подмята му шеговито Чирков.
"Всички ли?"
Сергей се смее, но някак си нервно. Макар че това би бил най-малкият повод за тревога. Чирков по военному мери думите си, прави паузи преди да отговори. Например, попитай за шпионите и шпионофобията и ще чуеш: "Шпиони не е имало. Да са ми предлагали? Не е имало такова нещо. Колеги да са говорили? Не".
Или:
"Има ли неща, за които не бива да се говори дори пред най-близките?"
"Да".
"И как се справяте с това?"
"Никак. Аз не говоря. Ако цял живот прекараш . . .", започва той и замлъква. "А защо?"
Чирков си има правило: "Не дрънкай излишно. Това е главното". Просто мантра.
За доброто с юмруци
Дмитрий Ермаков
Той пристига в "Купол" по разпределение веднага след техническия институт. Според съветската практика това означавало, че ще работиш там, където те изпратят. В справочника за заводи само в Ижевск те са над 20 – тръбен, металургичен, леярски, керамичен, завод за пластмаси . . .
"След завършването на института можеше да се работи само в завод. Цялата история на града е свързана с тях. Удмуртия е отдалечен район, това е идеалното място и тук никога нищо друго не е имало. Градът не е голям. Сигурно вече 30 години няма промяна – близо 650 000 души. Цялото ми семейство от революцията живее тук и е заето в промишлеността, и аз, и моите деца".
"И за 35 години нито веднъж не ви се е приискало да опитате друга работа?"
Дмитрий Ермаков
Искало му се е на Чирков. Там дори плащат повече. Само че Ижевск не го пуска. Защото тук са децата, внуците, апартамента . . . Защото е "кореняк ижевчанин". И в действителност обича работата си.
"Мечтая само за едно нещо. Да пътешествам. Още пет години след пенсия няма да мога да пътувам до нито една капиталистическа страна. Цяла Европа е затворена за мен. А аз това много го обичам. Когато бях на Червено море, такива неща видях! Въобще! Супер! После качих в YouTube как пипам мурена".
Очите на Чирков заблестяват, усмивката му е като на чеширски котарак, той жестикулира на фона на "Тор"-а и ми показва с ръце колко голяма е била неговата мурена. Серьожа най-после успява да събере всички в една група.
Отново преминаваме през цех №133 - металообработка. По някаква причина, след един час, тук вече може да се снима.
Дмитрий Ермаков
"А да съжалявате за нещо?", питам Чирков, който замислено гледа някъде в далечината.
Отговаря наистина моментално:
"Да", това е всичко. Макар че по-късно, след като диктофонът ще бъде изключен, той допълва, че има неща, които са по-важни от личните съжаления. Има императиви, че доброто трябва да има юмруци, а той е това, което ги крепи.