След първия взрив на съветска атомна бомба на 29 август 1949 г. един от хората, участващи в изпитанията – Кешрим Бозтаев, пише в мемоарите си: "Степните орли и соколите, изложени на радиацията, представляваха ужасна картина: с овъглените си пера и побелели очи, те седяха на телефонните жици и не смееха да помръднат от местата си, когато ги приближавахме. На едно място видяхме мъртво, силно подуто и овъглено до черно прасенце. Като цяло картината предизвикваше истински ужас. Ето такива потресаващи за човечеството последици вещае най-великото му изобретение".
Първата съветска атомна бомба РДС-1 е хвърлена през 1949 г. на Семипалатинския ядрен полигон (източните покрайнини на Казахстан).
Само няколко години след началото на изпитанията обаче съветските лидери разбират, че колкото и далеч от населението да се провеждат те, екологичните последици ще са катастрофални.
Така през 1963 г. ядрените сили (САЩ, СССР и Великобритания) подписват "Московския договор", с който се забраняват ядрените изпитания в атмосферата, космическото пространство и под водата – те са позволени единствено под земята.
Подземни ядрени взривове "от А до Я"
За подобен род изпитания са направени специални хоризонтални и вертикални тунели дълбоко в земята. Всеки от тях е допълнително подсилен отвътре, за да може облъчването и радиоактивното замърсяване да не проникнат на повърхността и да не попаднат в почвата.
Първият такъв съветски тунел е с дължина 380 м и е прокаран през 1961 г. в скалите на дълбочина 125 метра. След края на сондажните работи тунелът е преоборудван във взривна камера, където на количка по релси е спуснат контейнер с ядрена бойна глава с мощност 1 килотон в тротилов еквивалент (20 пъти по-малко от мощността на бомбата, хвърлена над Хирошима през 1945 година).
Един взрив щял да увеличи налягането в камерата до няколко милиона атмосфери. За да се избегне това, тунелите са оборудвани с три допълнителни "джоба", пълни с различни материали, за да не могат продуктите от разлагането да пробият до повърхността.
Първият такъв джоб се състои от железобетонни стени и каменен насип с дължина 40 метра. От него е пусната тръба за извеждане на потока от неутрони и гама-лъчи към датчиците на приборите, които отчитат как се развива верижната реакция.
Следващата линия от "джобове" е направена от железобетонни клинове с дължина 30 м. А последната линия на "отбрана" е дълга 10 м и е разположена на 200 м от епицентъра на взрива. Там учените поставят няколко прибора, които да измерват взривната вълна и радиоактивното излъчване.
Епицентърът на взрива е обозначен на повърхността на полигона със специално знаме, разположено точно над взривната камера. Изпитателите предизвикват взрива от бомбоубежище, разположено на 5 км от мястото.
Визуално подземният ядрен взрив изглежда така:
Първият съветски взрив предизвика свличане на каменна маса, а земята над епицентъра му се вдига с 4 м нагоре.
Подземният взрив се оказва най-екологично безопасен в сравнение с морските и въздушните. След детонацията дозиметристите и работниците не засичат изпускане на радиация в околността, а тунелът остава невредим от входа до третия джоб, благодарение на което учените успяват да свалят всички необходими данни от приборите.
Земетресения
В бъдеще става ясно, че ядрените заряди с определена мощност могат да предизвикат техногенни катастрофи и земетресения.
Най-мощният подземен атомен взрив в историята е извършен от американските военни през 1971 г. на безлюдния остров Амчитка (Алеутските острови, Аляска).
Учените използват 5-мегатонна термоядрена бомба, за да проучат сеизмичните ефекти от евентуална подобна атака. Взривът предизвиква земетресение с мощност 6,8 бала и вдига повърхността на терена с 5 м над земята. Провокира и силни вълни по бреговата линия, като засяга площ от над 300 кв. км.
И до ден днешен на територията на бившия СССР могат да се намерят десетки радиоактивни отвори – след разпадането на страната военните далеч не винаги са си правили труда да консервират обектите. Много "ядрени артефакти" (неработещи измервателни уреди и апарати, овъглени от облъчването каменни и метални обломки) са разграбени от т. нар. "дигъри" (аматьори, които търсят подземни тунели) и дори и днес те могат да се открият на черния пазар. Затова, ако има желание и прояви старание, всеки човек може да си набави собствено парченце от Чернобил или остатък от атомна бомба.
Прочетете още: От Хитлер до Сталин: кои са германските учени, участвали в създаването на съветската атомна бомба?