Амбициозни проекти, които Съветският съюз се опитва да реализира отвъд Полярния кръг

Една пета от територията на Русия е разположена отвъд Полярния кръг, но само 1% от населението на страната - около 1,5 млн. души - живее там. Вечна замръзналост, сурови зими, продължаващи през по-голямата част от годината, полярни дни и нощи... Тези условия трудно биха могли да се нарекат комфортни. Въпреки това важността от развиването на Арктика винаги е била очевидна: тя е богата на природни запаси, а Северният ледовит океан предлага най-краткия морски път от Европа до Азия. Следователно не е изненадващо, че СССР има някои наистина невероятни проекти за тази част на страната.

Проект 501: "Мъртъв път"

Трансполярната магистрала е един от последните масивни строителни проекти от управлението на Йосиф Сталин. Тя трябва да свърже градовете Чум, Салехард, Надим, Нов Уренгой и Игарка - общо 1300 км линия през непроходими гори, реки и блата.

Железопътната линия е построена като еднолинейна, с 28 гари, разположени на всеки 40-60 км. Строежът започва през 1947 година. Релсите са положени от двата края на бъдещата линия от около 80 000 затворници от ГУЛАГ. Излишно е да казваме, че този строителен проект е класифициран и на хартия западният участък от линията е кодиран като № 501, а източният - № 503.

Използваните релси са предимно стари, датиращи от началото на ХХ век. Решено е да не се изграждат железопътни мостове през реките Об и Енисей: планът е през лятото реките да се пресичат с фериботи, а през зимата - по лед. В продължение на няколко зими трупи и траверси се замразяват в реките, за да премине парен локомотив с товарни вагони.

Строежът продължава малко по-малко от 6 години, през които е изградена 700 км железопътна линия, но двата ѝ участъка никога не се свързват. Веднага след смъртта на Сталин през 1953 г. строителството е спряно, лагерите ГУЛАГ са затворени, а изградените линии са изоставени.

В сибирската пустош все още може да се видят ръждясали парни локомотиви на релси, дървени казарми и низ от лагерни кули. Един от тези локомотиви стои на пиедестал в покрайнините на Салехард, като паметник на "мъртвия път".

В наши дни работи само 200-км отсечка от първоначалната жп линия между Чум и Лабитнанги (град от другата страна на р. Об от Салехард), като влакове от Москва и Воркута спират по нея. Освен това са възстановени няколко малки участъка от линията в района на Нов Уренгой и се използват за промишлени цели.

Ядрени оръжия за Северния ледовит океан

Северният морски път е най-краткият път от Европа до Азия, с изключение на това, че арктическият лед прави невъзможно редовното плаване по него. Ако не е ледът, Русия би могла да изгради икономически атрактивен маршрут за товарен транзит до там, правейки вътрешния и международния транзитен транспорт много по-евтин, развивайки северните морски пристанища и градове. Но как да се намали ефектът на леда върху корабоплаването в Северния ледовит океан? Съветските учени имат нетрадиционен подход към решаването на този проблем.

Установено е, че в архивите на Арктическия и Антарктическия изследователски институт се пази бележка към Сталин от члена на Географското дружество Алексей Пекарски, който предлага ледовете да се бомбардират с ядрени оръжия. "Самолет, натоварен с атомни бомби, лети по трасето и чупи ледовете, образувайки канал, през който минава колона кораби", пише той в бележката.

Сталин изпраща документа за разглеждане в Арктическия институт, където учените стигат до заключението, че използването на атомно оръжие за разчистване на ледовете на Арктика може да бъде "много ефективно". За щастие, през 1946 г. СССР няма атомна бомба; тя е създадена няколко години по-късно. И тогава става ясно, че ядрената експлозия има странични ефекти като радиация, така че тези радикални идеи са изоставени.

Идеята за използване на атомна енергия в Арктика все пак се осъществява. В края на 1950-те години Съветският съюз построява своите първи атомни ледоразбивачи за целогодишна навигация в северните води. В наши дни мощни атомни ледоразбивачи превеждат кораби през Северния морски път, докато по-нататъшното развитие на тази важна транспортна артерия стана част от мащабен национален проект.

Градове с изкуствен микроклимат

Архитектурата на полярните градове се влияе от климата: сградите там трябва да са издигнати над земята, така че топлината им да не топи пермафроста и да доведе до потъването им. Също така се вземат предвид фактори като защита от вятъра.

Що се отнася до естетиката и комфорта, те остават на заден план. През 60-те години на миналия век, когато цялата страна е покрита с идентични сглобяеми жилищни блокове (известни като "хрушчовки"), на съветските архитекти им хрумва оригинално предложение за изграждане на арктически град под купол.

Описание на един такъв град, където всички сгради са свързани с покрити галерии, е публикувано в научно-популярното списание "Техника молодежи" през септември 1961 година. В проекта на архитектите С. Одновалов и М. Цимбал арктическото селище се състои от 15-етажни цилиндрични блокове с апартаменти, свързани с отопляеми проходи и с различни инфраструктурни съоръжения. Всеки такъв комплекс може да побере от 500 до 10 000 души.

"Освен друго, опростената цилиндрична форма подобрява защитата на сградите срещу поривите на вятъра, като ги прави много стабилни по време на виелици и снежни бури", посочват авторите на проекта. Експериментален обект трябва да бъде построен в Якутия, но в крайна сметка между жилищните сгради в с. Удачни е изградена само една галерия.

Независимо от това, днес виждаме, че идеята за селище с изкуствен микроклимат е частично реализирана в две северни руски военни бази: "Северна детелина" в Якутия и "Арктически трилистник" в Земя на Франц Йосиф.

Сградите там са с овална форма и са свързани с триъгълен атриум.

Вътре има жилищни помещения, кабинети, кинозала, столова, стаи за отдих, медицинско помещение и зимна градина с растения.

Промяна на климата

Влиятелният съветски климатолог Михаил Будко има теория, че основната причина за студа в Арктика е ледът в Северния ледовит океан, така че, за да се направи тази територия пригодна за живот, е необходимо да се намери начин да се стопи ледът.

През 1962 г. ученият предлага над Арктика да се разпръснат сажди, произведени от отпадъци от каучуковата промишленост - потъмненият лед ще абсорбира слънчевата радиация и ще се стопи по-бързо. За да се ускори процесът, е предложено водата, над която няма лед, да се покрие с мономолекулярен филм.

За щастие тази меко казано спорна и скъпа концепция никога не се осъществява, както много други. Изследванията на Будко обаче съществено допринасят за развитието на съвременния модел на енергиен баланс на климата.

В днешно време: Квантов компютър ще помага на "Росатом" да усвои Северния морски път!