Хората от по-старото поколение навярно помнят, че бедствието, случило се на съветската АПЛ с балистични ракети по атлантическото крайбрежие на САЩ, и мерките, взети за спасяването на плавателния съд и неговия екипаж, залягат като особен фон на първата среща на върха между Михаил Горбачов и Роналд Рейгън. Срещата е подготвена през същите есенни дни и се състои на 11-12 октомври в столицата на Исландия Рейкявик. Това съвсем не е далеч от мястото, където преди 35 години се разиграва драмата на борда на К-219 под командването на капитана от I ранг Игор Британов, пише "Российская газета".
Още нещо, което се случва за първи път, е това, че гражданите на страната и околният свят открито са информирани от съветското ръководство за случилото се, макар и много пестеливо.
"От 3 до 6 октовмри 1986 г. екипажите на нашата подводница, на която се случи аварията, и личният състав на приближилите се съветски кораби, водят борба за гарантиране нейната непотопяемост", се казва в съобщение на ТАСС от 7 октомври. "Въпреки положените усилия, не успяват да спасят подводницата. На 6 октомври в 11:30 часа тя потъва на голяма дълбочина. Екипажът е евакуиран на дошлите съветски кораби. Загуби в състава на екипажа, освен тези, за които се съобщава на 4 октомври 1986 г., няма. Обстоятелствата, довели до загубата на подводницата, продължават да се изясняват, но непосредствената причина е бързото проникване на вода. Реакторът е спрян. Според заключението на специалистите, възможността от ядрен взрив и радиоактивно заразяване на околната среда е изключена".
Сега, след три и половина десетилетия, тази морска катастрофа е описана в детайли, с множество неофициални версии, за нея са издадени книги и са заснети няколко филма – документални, публицистични и дори игрални. Припомняме основното.
Екипажът знае за тази неизправност (теча на вода) в една от ракетните шахти, но по различни причини мълчи и на 4 септември излиза така на бойно дежурство. А след месец, когато ракетоносецът се намира на подводно положение от 600 мили североизточно от Бермудските острови, в проблемната шахта №6 се възпламенява ракетно гориво, след което следва взрив. Горната част на шахтата е разкъсана, самата ракета и бойната ѝ част са унищожени, повреден е корпусът на подводницата, а в ракетния отсек започва пожар.
При взрива загиват двама матроси, командирът на ракетната бойна част се отравя от отровни пари от окислител. 19-годишен матрос извършва жертвен подвиг за привеждане на един от двата реактора на аварирала подводница в безопасно състояние – това е трюмният машинист Сергей Преминин, извикан на служба във флота от Вологодска област.
Въпреки всички усилия на екипажа и притеклата се помощ – от надводни кораби и самолети, подводницата с два ядрени реактора, ракети с ядрено снаряжение и торпеда потъва няколко часа след началото на буксира ѝ. Екипажът, с изключение на четиримата загинали, преминава на граждански кораби. След време, вече на брега, в следствие на отравяне с компоненти на ракетно гориво умират още четирима членове на екипажа.
В заключение комисията, която разследва обстоятелствата на катастрофата, наред с други неща, отбелязва и потвърждава за виновен екипажа и висшестоящото командване за "укриване на аварийна ситуация, провеждане на нещатни операции, слабо познаване от личния състав на материалната част, неизпълняване и ниска подготовка по борба за живучестта на плавателния съд".
Наказателното дело, започнатo по отношение на командира на К-219 Игор Британов, е прекратено при новия министър на отбраната на СССР маршал Дмитрий Язов, a тежките обвинения са свалени. Но Британов и още няколко старши офицери са уволнени от състава на ВМФ по клауза "служебно несъответствие".
А матросът Сергей Преминин е посмъртно награден с орден "Червена звезда" през юли 1987 г. за проявената храброст. След 10 години, вече по ново ходатайство, му дават званието Герой на Руската федерация (посмъртно). В гарнизона за подводничари "Гаджиево", откъдето излиза на бойна служба К-219, сега има паметник на Сергей Преминин, а дом за детско творчество носи неговото име. В чест на героя са кръстени и улици в родната му Вологодска област – в Красавино, Велики Устюг и във Вологда, както и улица в Гаджиево.
Спомняйки си тази тежка загуба за руския флот, обръщаме внимание на факта, че тя изравнява (към онзи момент) броя на безвъзвратно загубените атомни подводници на САЩ и СССР в мирно време. И първите такива загуби, както знаем, не се случват в Русия.
На 10 април 1963 г. по време на изпитания на пределна дълбочина на потапяне е загубена американската подводница "Трешер" (USS Thresher, SSN-593) – заедно с всички, намиращи се на борда: 129 души, включително 17 цивилни специалисти. На дълбочина от 2560 м в разрушено състояние се оказват ядреният ѝ реактор и 21 торпеда.
След 5 години – на 22 май 1968 г, докато се връща в базата в Норфолк, безследно изчезва USS Scorpion (SSN-589). Търсят я в продължение на 5 месеца, задействани са над 60 кораба и съда, както и 30 самолета. Откриват отломките на Scorpion на дълбочина 3047 м в Южния Атлантически океан (400 мили югозападно от Азорските острови). Загива и целият екипаж – 99 души. Една от най-вероятните причини за случилото се е поразяване със собствено торпедо – взрив на борда или погрешно самонасочване при пуск.
В съседен район в Атлантика, в Бискайския залив, на 12 април 1970 г. по време на ученията "Океан" е загубена и АПЛ К-8, на която започва пожар. Екипажът, под командването на капитан Всеволод Бесонов, четири дни се бори за подводницата. Но средствата не достигат: заедно с нея и командира загиват 52-ма подводничари. А реакторът и четири торпеда с ядрено снаряжение се оказват на дълбочина от 4680 метра.
В резултат на четирите описани трагедии (две в САЩ и две в СССР) загиват 288 военни моряци и командировани цивилни специалисти: съответно 60 и 228.
А ако прибавим и две последващи загуби в съветския/руския ВМФ – атомните подводници "Комсомолец" (7 април 1989 г., загиват 42-ма души от 69 на борда) и "Курск" (12 август 2000 г., загиват всичките 118 членове на екипажа и командировани), то сметката практически се изравнява.