Кои са ителмените: "индианците", които живеят по камчатските хълмове?

Около стотина души танцуват на зелената трева под ритмите на ударите на дайретата. Наобиколили са ги зрители, които снимат случващото се със смартфони. Тамадата в центъра, който е почти двуметров шаман с дълги мастилени коси и широки плещи, държи микрофон пред устата си. След неговия сигнал цялото това множество от хора в традиционни носии започва да се поклаща от една страна на друга като морска вълна. 

Това е Алхалалалай. Ителменски обреден празник, за който сега всяка година тук пристигат всички северни народи. "Няма да се учудя, ако след време кажат "Алхалалалай е наш празник"", ревниво казва ителменът Олег Запороцки, един от камчатските "индианци".

Поначало всички северни народи генетично са роднини на индианците в Северна Америка, но ителмените по някаква причина в по-голяма степен се възприемат като хора с тяхната кръв. Поне не се опитват да скрият, забравят или да оспорят този факт. Роднинско индианско племе от Канада веднъж дори им подари своите костюми и сега ителмените с гордост ги носят. В Русия обаче малко се знае за ителмените. Дори по-малко, отколкото за евените или коряките. Ако северните народи имаха свой рейтинг на популярност, то ителмените, щяха да бъдат на едно и също стъпало с айнамите - народ, чието съществуване в Русия се отрича през последните 41 години. И ако не беше ителменският Алхалалалай, то за ителмените щяха да помнят като че ли само етнографите. 

По време на празника се организира танцов маратон - 15-16 часа дива енергия. Няма спиране. 17 часа и 5 минути е последният рекорд, поставен от Андрей Катавинин ("Коритев") и Дарина Етанте ("Менго"). Толкова са танцували без прекъсване. 

Танцуващи хора

"Живеещ тук". Това означава "ителмен". Това е един от корените народи на Камчатка, но към втората половина на XIX в. те са живеели само на западното крайбрежие на полуострова в резултат на военни сблъсъци с руснаците и казаците.

Сега неголямото село Ковран в Тигилския район е централно за ителмените. За да стигнеш до него от Москва, трябва да летиш осем часа и половина до Петропавловск-Камчатск, после още 10 часа да се друсаш с кола до село Есо, по-нататък още час и половина с хеликоптер до друго село - Уст-Хайрюзово, където ще са ти необходими 10 минути с всъдеход по тундрата по крайбрежието на Охотско море. "Желателно е да успееш преди отлива, за да не те отнесе вълна в морето – такива случаи тук е имало",  съветват пътешественици. 

"До 9-годишна живях в Ковран и през 97-98-а там имаше около 200-300 ителмени, по мои сметки. А след това се преместихме в село Есо, сега там живеят роднини. Ителмените в селото са малко, около 30 души", разказва  Уляна Халоймова. Самата тя се е преместила в Санкт Петербург, "защото там можеш да се развиваш и учиш". Сега тя работи като експерт масажист. В най-популярната руска социална мрежа "ВКонтакте" групата "Ителмени" наброява едва 35 души, сред които е и Уляна. В Русия, според преброяването от 2010 година, като ителмени се самоопределят 3093 души.

За първи път тези камчатски аборигени са описани и преброени през XVII век. Тогава те са били почти 17 000 души. През зимата са живеели в полуземлянки-юрти, а лятото са се местели по-близо до река и са пътували в юртата, качена на шейна. Ителмените са вярвали в духове, били са анемисти, и според етнографите в древността са практикували въздушно погребение – дечицата ителмени са били погребвани в хралупи на дървета. 

Асимилирането с руснаците обаче тече активно и през XVIII в. много ителмени вече заживяват в руски дървени къщи, а през XIX в. приемат християнството. Руските им фамилии пък идват от фамилиите на свещениците и църковните служители от енорията. Начинът им на живот, който е обвързан с риболова (ителмените са родени рибари), продължава да е същият и до ден днешен. Е, истината е, че рибарите вече са единици. В паметта на всеки остават само легенди, които знае всяко ителменско дете, както и формираните с векове вътрешни ителменски убеждения. Едно от тях е да не се боиш от смъртта и да не осъждаш самоубийството. Според ителмените, когато животът престава да ти носи радост, сам можеш да направиш прехода към "горния свят".

Сериозни хора – винаги с кучета

"През 1960-те години живеехме твърде зле. В семейството бяхме пет деца, а аз бях най-големият", спомня си Олег Запороцки.

"Много работа имаше по домакинството. Трябваше за се грижим за кучетата, а всички ваканции ни бяха заети с приготвянето на храна за животните. Всички имаха кучета, ако в двора ти няма впряг, се смяташе, че не си сериозен човек. Вървиш си из селото, а съседът отваря ямата с рибата за кучетата и наоколо се понася неприятният ѝ мирис! Макар че сега, признавам си, с удоволствие бих го вдъхнал", казва той. 

С годините грижите се увеличават. През почивните дни задължението му е било да ходи в гората за дърва и всеки ден, ако няма буря, с кучешкия впряг да докарва дървата от гората вкъщи. Когато в съседното село Уст-Хайрюзово започват да пристигат самолети, той пътува до там, за да посреща ковранските пътници. Понякога и през нощта. "Баща ми казва: "Ставай и заминавай". И пътувам 20 км през нощта. Вземам хора и в непрогледната тъма пътувам до родното село".

По времето на Уляна положението вече не е такова. "Живея като обикновен съвременен човек. Макар че понякога имам вътрешно желание да поплавам на байдарка (по-рано са плавали на "боти" – лодки от кожи), или да плета сушена коприва (това е "лепха"). И толкова. Понякога чета ителменски приказки на приятели".

Уляна казва, че дори в Камчатка, на родната земя, ителмените престават да се чувстват като у дома си в определен момент: "Какво се случи след преместването в село Есо. Евените не са много дружелюбни, защото това било тяхно село, мнозинството му обитатели са евени. Бях само на 12-13 години, когато се бях наредила на опашка в магазина, а те ми казаха "Изпонадовлякоха се тук".

Корени

В някакъв момент ителмените започват стремглаво да губят връзка с корените си. През 1989-а около 20% от тях посочват ителменския език за роден. А да го говорят са можели само хората над 50 години. Семейството на Уляна е било най-близко до езика – баба ѝ Клавдия Халоймова е била лингвист и през 80-те се залавя да създаде първия учебник по ителменски език. Дори в тяхното семейство обаче са говорели на руски, само добавяйки в речта ителменски думи.

Уляна казва, че сега не познава хора, които да говорят на ителменски, да знаят езика или поне азбуката, и допълва: "Повечето хора от нашето село Ковран просто се пропиха. Алкохолът е реален проблем". 

Очевидно този културен упадък, наред с измиращата популация, е подтикнал ителменците сами да поемат отговорността за съществуването си. Държавата оказва немалка помощ. През 1989-а ителмените едни от първите в страната създават своя обществена организация - Съвет за възраждане на ителмените в Камчатка "Тхсаном". Той се оглавява от Олег Запороцки. Ителмените основават свой хореографски ансамбъл, който си спечелва популярност и прави гастроли в Европа. А заради местния празник на благодарността Алхалалалай в подножието на хълма превръщат северния бранд в свой идеологически стожер. "Според мен това ни е главното постижение", казва Запороцки. 

Дори позабравената национална кухня започва да изплува в паметта на мнозина. "Много се радвам, че някога баща ми ме накара да се науча. Аз не исках, мислех си, че това никога няма да ми потрябва. В действителност умението да готвиш тлъста мазнина, юколу [сушена риба еленско месо] и кисели главички не изглеждаше привлекателно". 

А миналата година, според съобщения в медиите, поредният ителмен на годината стана директорът на танцовия ансамбъл Лидия Кручинина. Тя е спечелила първо място в конкурса за висша мода на националния костюм в Москва за специални костюми от рибена кожа.

А тези 3 коренни народа на Русия мразят цивилизацията и оцеляват според заветите на предците си - кои са те?