Той изпитва границите на възможното, като прекосява Сибир на колело по средата на зимата. Това е екстремното предизвикателство, което 23-годишният италианец Лоренцо Бароне избира. Той изминава на велосипед над 2000 км по най-студените пътища на Земята, където температурите падат под -50°C.
Личен архив
Лоренцо тръгва от Магадан (10 200 км източно от Москва) на колело в средата на януари 2021 г. и пристига в Якутск (8400 км от Москва) след 52 дни път абсолютно сам, като пресича едно от най-студените места на планетата - Оймякон.
Личен архив
Палатка, походно котлонче, матрак и спален чувал: това е оборудването на Лоренцо, което му позволява да издържи дългите нощи под открито небе, заобиколен от сняг и необятна пустош.
"Понякога хората ми предлагат покрив, но повечето пъти спя на палатка", казва Лоренцо по телефона от Покровск, град до Якутск, където започва втората част от дългото му пътешествие през декември 2020 г., след няколкомесечна почивка. Целта е да покрие целите 2700 км по пътя към Юрюнг Хая, като използва най-северния път на света.
Личен архив
Има неочаквана промяна в плана: затварянето на границите поради пандемичната обстановка прави връщането му в Италия невъзможно. Още едно предизвикателство в приключението, което е достатъчно сложно със своите само няколко часа слънчева светлина през зимата и почти нулева разлика в дневните и нощните температури, които понякога падат до -55°C.
"Когато караш колело при такива ниски температури, трябва да си 100% концентриран: вниманието ти трябва да е фиксирано върху дишането и постоянно трябва да проверяваш чувствителността на носа, пръстите на ръцете и пръстите на краката си", обяснява Лоренцо.
Личен архив
"В началото на приключението си спях по 6-7 часа, будех се в еуфория и вълнение за пътуването си и тръгвах на зазоряване, около 4-5 часа; вечер се стараех да си направя лагер, преди да се стъмни. Но седмиците минаваха и умората ми се покачваше, така че забавих темпото. Когато се събудя в палатката си, всичките ми принадлежности са покрити със скреж, която се формира през нощта от дишането ми".
Личен архив
За да се справи с екстремните температури, Лоренцо носи алпийско оборудване – чифт специални обувки, които трябва да издържат до -73°C ("но при -45°C започвам да усещам студа на малкото пръстче на крака си", смее се той), пуловер, термо трико и чифт много студоустойчиви якета. "Ключът към това да избегна изпотяване и да опазя дрехите си сухи: товарът ми да е минимален и да имам по само един разервен комплект дрехи".
Личен архив
По пътя усамотението понякога се прекъсва от срещи с местни. "В Русия винаги съм срещал много мили и гостоприемни хора, от шофьори на камиони, които ми предлагат кафе, до коли, които отбиват, за да ми дадат пакети с шоколад или хляб", казва той. "Бях приютен от мъж, който накрая не искаше да ме пусне да си тръгна, защото мислеше, че е твърде студено. Беше средата на януари и температурите бяха -45°C. Казах му, че чакането до пролетта, за да продължа пътуването си, ще е твърде дълго!".
Личен архив
За да преодолее езиковата бариера, той използва жестикулиране и технологии: "Свалих си офлайн преводач: пиша и той превежда. Не е перфектен, но все пак ми помага да разбирам".
Най-трудният момент? Когато осъзнава, че зимната му маска, която използва и при пътешествието си до Лапландия, където температурите падат до -30°C, няма да издържи на сибирските студове. "Заради нея носът ми измръзваше на места", спомня си той. "Напълно бях изгубил всякаква чувствителност: можех да забия гвоздей и нищо нямаше да усетя". Проблемът е разрешен благодарение на неговата съобразителност и въображение, които винаги му помагат при пътешествията му (той посещава 43 страни за 3 години): "С модификациите, които ѝ направих, мога да я използвам при температури под -50°C, без да се запотява и да замръзва. Този малък детайл промени живота ми", разказва той в блога си и показва маската.
Личен архив
"През нощта температурите падат до -25°C", пише той в средата на март. "Сега се състезавам с времето: имам около месец, за да стигна до Юрюнг Хая, преди замръзналата река, която трябва да прекося, да стане опасна. Хората, които срещнах по пътя, ми напомниха, че след Мирни има много вълци и в края на март мечките се будят от хибернация. Якутия е дива, тук командва природата". През нощта той връзва около палатката си лента с червени флагчета, за да държи вълците надалеч.
На 27 март той допълва: "Днес приключих 414-км отсечка без никакви населени места и пристигнах в Удачни. Изненадващо, докато минавах през малко призрачно селце с изоставени съветски сгради и изпочупени прозорци, чух да ме вика човек. Първоначално дори не можах да го видя, но после той дойде при мен и ми обясни, че работи в газова компания с още хора и ме покани да преспя при тях. През последните 5 дни тишината бе единствената ми компания. Бях изминал общо 1759 км и имах още 1000 до края, но, както вече споменах, най-трудното тепърва предстои".
Личен архив
А на тези, които го определят като екстремен колоездач-пътешественик, той отвърща: "Не съм екстремен пътешественик; ако искам да направя нещо, просто го правя. Или поне се опитвам".