Неделя вечер е и Евгений Володин се качва на самолет вьв Внуково. 26-годишният мъж от Новокузнецк е дърводелец в местна фабрика за мебели, който има сак с шест бутилки селитра, опаковани по три със скоч. Никой не проверява съдържанието на чантата му. Дата е 17 март 1991 г., денят, когато се провежда референдумът за запазване на СССР.
Редовният полет Москва – Новосибирск е пълен. Самолетът превозва 365 пътници, 20 от които са с бебета на ръце. Първите два часа от полета преминават без инциденти, докато Володин не става от мястото си. Той дълго чака пътеките да се освободят, но те остават заети: първо кабинният екипаж сервира храна, после напитки, след това събира боклука. Търпението му се изчерпва, той става, за да отиде до тоалетната, която е най-близо до пилотската кабина. И взема чантата си със себе си.
"Два часа след излитане всички в кабината чуват силно чукане на вратата", помня си асистент-пилотът Юрий Ситник.
Това, което те вземат за чукане по вратата, всъщност е експлозия. Володин прекарва минута в тоалетната, а след това отваря вратата и хвърля две възпламенителни бомби на пътеката. Той не успява да хвърли третата, тъй като зоната около вратата вече гори. Володин е блокиран в тоалетната.
Без да знае какво се случва, пилотът-инструктор Анатолий Екзархо казва на бордовия инженер: "Провери кой се опитва да влезе". Бордовият инженер отваря вратата и в кабината влизат пламъци. "Никой не ги избегна: косите и веждите изхоряха, всяка открита част от кожата ни бе изгорена. Добре че бордовият инженер почти веднага тръшна вратата", казва Ситник.
В кабината цари хаос. Някои пътници в паника тичат към изходите и се опитват да отворят люковете. Други бягат от огъня, към опашката на самолета, което може да наруши равновесието му. Но те не остават дълго.
"[Екзархо] реагира моментално: както е предписано по време на пожар, той поставя самолета в стръмно пикиране. Ил-86 се втурна към земята със скорост 70-80 метра в секунда, така че гравитация беше нулева, като в космоса", казва Ситник.
Кабината вече е пълна с дим и Екзархо губи съзнание. За щастие Юрий Ситник успява да си сложи кислородната маска навреме и започва да търси най-близкото летище.
"Изпратих съобщение: 'До всички, които ни чуват! Това е полет 86082. Намираме се на 160 км от град Серов. Ние падаме, ние горим'. Заради дима почти не виждат приборите на таблото. Бяхме над Уралските планини и беше опасно да слизаме под 2700 метра", казва той.
Скоро се появява друг проблем.
Пожарът е потушен 20 минути по-късно. Потушават го командирът на самолета Яков Шраге, стюардесите и двама пътници: следовател от прокуратура и майор-танкист, който в миналото е горял два пъти в танк в Афганистан. Ръцете и на двамата са изгорени до кости. Те изразходват 14 пожарогасителя и предотвратяват пълното изгаряне на окабеляването, което би спряло бордовото оборудване.
Към момента, в който Анатолий Екзархо идва в съзнание, навигаторът обаче губи съзнание. За щастие той вече е успял да насочи самолета към летище Колцово в Свердловск (днешен Екатеринбург). Димът започва да се разсейва и екипажът успява да види арматурното табло. Сега обаче имат друг проблем – не виждат пистата.
"Разстоянието е 8 км, височината е 400 м", съобщава диспечерът на летището. "Виждаш ли пистата?"
Отоворът е –"Не можем".
"Тогава ръката ми случайно или по интуиция докосна прозореца на пилотската кабина. Беше покрита със сажди, и то не просто обикновени сажди, а сажди, пълни с някакви игли, дълги половин пръст. Те бяха по всички стъкла и не пропускаха светлина отвън", казва Ситник. Секунда по-късно на стъклото са направени просвети с размерите на чаена чинийка, за да могат пилотите да виждат, и те виждат светлините на пистата на 6 км. Това се случва буквално минута преди планираното спускане на самолета да се превърне в неконтролирано падане.
Самолетът каца и рулира възможно най-далеч от терминала на летището. Вратата в предната част на фюзелажа е отворена и група на спецназа се втурва вътре.
"Терористът е изваден от тоалетната с димна шашка и върху него се стоварва истински ад! Офицер на спецназа стреля във въздуха, после пъха дулото на пистолета си в устата на мъжа (сигурно му избива зъбите) и изкрещява: "Мерзавецо, сестра ми е в този самолет, ще те разкъсам!" И тогава гласът му изведнъж става напълно спокоен: "Кажи ми кой те изпрати", спомня си Ситник. До тях има още един офицер с диктофон.
По-късно на Ситник ще бъде казано, че Володин не е имал планове да отвлече самолета и не е имал намерение да отправи никакви искания. Това е терористична атака с единствената цел да няма оцелели. "Когато се подготвяше процесът срещу него, КГБ ни обясни, че той е попаднал под влиянието на арменски националисти, които искаха да привлекат вниманието към проблема в Нагорни Карабах. Очевидно Володин е човек, податлив на внушения. Във всеки случай, вместо смъртно наказание, той – доколкото чух – е изпратен в психиатрична болница", казва Ситник.
По време на разпитите се оказва, че атентаторът самоубиец е прекарал 18 месеца в изучаване на системата за проверка на летището и процедурата за качване на борда. Той избира най-големия пътнически самолет – Ил-86 (този модел е изведен от експлоатация през 2010 г.) и създава взривно устройство без метални части, така че да не бъде засечено от сензорите по време на качване. По това време съветските летища нямат система за проверка, подобна на тази, която имаме днес: имаше само метални детекторни рамки за проверка за огнестрелно оръжие. Никой не се интересува и не се тревожи за бутилки в нечий багаж.
Планът му е да взриви три бомби в три различни части на самолета. При този сценарий самолетът не би имал шанс да кацне. Заедно с екипажа на борда има 382 души. Но суматохата по пътеките и нетърпението на Володин пречат на плановете му и той решава да взриви и трите бомби на едно място. Така случайността и бързите действия на екипажа спомагат да се избегне фаталната ситуация. През тази нощ нито един човек не е пострадал.
По-късно от КГБ казват на Юрий Ситник, че благодарение на информацията, получена от Володин, са предотвратени редица подобни терористични атаки в Санкт Петербург, Калининград и други градове.
"Много неща се случиха в живота след този инцидент. Бях награден с орден 'За лична храброст' (с този орден е награден на целия екипаж – бел.ред.). Трябваше да приземя самолета на неосветено летище в Багдад през нощта, плашейки политиците и журналистите на борда. При връщането ми от Сирия самолетът ми почти бе свален от американски изтребител над Турция. Но никога не ми се е налагало да преживявам отново това, което преживях през нощта на 18 март 1991 г. Мисля, че е за добро", казва Ситник.
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си