Защо чукчите и до днес отглеждат елени и ловят китове?

Живот
АННА СОРОКИНА
Животът в тундрата е страшен, но пък без тундрата е тъжен. Как живеят и с какво се занимават днес коренните жители на Чукотка?

Далеч-далеч в самия край на Русия, там, където в безкрайната тундра започва новият ден, живеят чукчите. Те наричат себе си "истински хора" или на техния език – "луораветлани". Животът на Чукотка не е лесен, но пък е истински. "Тундровите" чукчи са еленовъди-номади, а "крайбрежните" – морски ловци. Общо са около 16 000 души и повечето от тях живеят на Чукотския полуостров. Много от тези хора преди сто, двеста, че дори и триста години са се занимавали с традиционни за народа си занаяти.

Професиите и бита им може и да изглеждат архаични, но животът тече съвсем не в изолация от околния свят. Те ползват смартфони и лаптопи, както и банкови карти.

Бригада номер три

Вертолетът дълго кръжи над тундрата в търсене на лагери на чукчи. Трудно е да ги намериш. Съвременните номади се делят на бригади, всяка от които се мести от място на място, като съобщава маршрута си на ръководителите на еленовъдните предприятия. Но има един проблем, твърдят пилотите: еленовъдите имат свои имена на хълмовете и реките, а на картата са съвсем други. И може да летиш няколко часа над тундрата и да не видиш нито човек, нито животно.

Най-сетне се показва долината с няколко яранги, традиционни чукотски жилища, и насреща радостно притичват деца. Този лагер е на бригада номер три. Тук рядко кацат вертолети, защото до село Егвекинот са едва 70 км. Близко е. Но пък винаги се радват на гостите.

В бригадата има три семейства. Сега мъжете са в тундрата да пасат елените, а в лагера са останали само жените, децата и възрастните мъже.

Валерия е рускиня, тя преди е живяла в Егвекинот, но се запознала с бъдещия си мъж от семейство еленовъди и решила да се премести в тундрата. На 29 години, тя се занимава с възпитанието на две деца – Валя (около 5 годинки) и Кирил (около година). Такива семейства тук не са рядкост. "Времената, когато жените са раждали в ярангата, отдавна са отминали, – споделя тя. – Мъжът ми казва, че преди всички са ги докарвали с вертолети. Сега имаме свой всъдеход, ходим в селото за продукти, гориво. Когато децата пораснат, сами ще ги караме на училище".

Имат голяма яранга, в центъра на която има огнище с димящ чайник. Над огъня се опушва риба. На пода са постелени меки еленски кожи, спалнята е отделена с плътна завеса. По целия под има удължители с разклонители: все пак трябва да си зареждат мобилните телефони и другите джаджи. Връзка в долината няма – за да позвъниш, трябва да се качиш на хълма. Децата имат и колички, и кукли, но им е най-интересно просто да се разхождат.

"Хайде на "Буран", – вика Валя, дърпайки с ръка, да покараме из тундрата". Разбира се, все още ѝ е рано да кара снегоход, но взема със себе си куклата и си представя как кара из Чукотка. Има още няколко години до училище, но Валя вече твърди, че ще се върне и ще помага на мама.

Пенсия в тундрата

В Чукотка работят 14 общински предприятия, в които има около 600 еленовъди със 150 000 елена. Чукчите имат и лични елени, и общински, но всички пасат заедно. Заплатите на еленовъдите, макар и и неголеми по местните стандарти, не са по-малки от 50 000 рубли (800 евро), но затова пък имат известни привилегии. Например, могат рано да се пенсионират: жените на 45 години, мъжете на 50.

"Вече съм пенсионер, помагам на децата и внуците, - споделя Василий, 50-годишен силен и сериозен мъж в сива риза. – Самият аз съм тук от дете, в трудовата ми книжка така е и написано – еленовъд. Отдаваме в предприятието месо, кожи, рога. Получаваме заплати по картите – а ако трябва нещо да си купим, то просто я даваме на този, който ще ходи до селото".

Големият син на Василий работи с него в тундрата, а малкият не иска – но баща му не се обижда от избора му, казва, че "това си е негова работа".

А сестра му Тамара още в 5 клас напуска училището, за да избяга обратно в лагера при семейството си. "Сама реших така, казва тя. – Искаше ми се да помагам на родителите си и на леля". Вече е баба, а внуците ѝ също са тук.

Тамара твърди, че в момента в тундрата си имат всичко: "има генератор, радиостанция, можем да се свързваме с мъжете си и с другите бригади".

Жените също официално работят като еленовъди, макар и да се занимават основно с домакинството.

Работата стига за всички. Да се приготви храна, да се почисти, да се провери техниката, да се подготвят запасите за зимата, да се закърпят дрехите, да се изпере – работата е повече, отколкото в града. Сам човек не може да се справи. Когато някой се измори от хората, може да отиде в тундрата – да си поразмишлява за живота.

Лов на китове край Лорино

Коренните жители на Чукотка са едни от малкото народи по света, на които е разрешено китоловството (другите са аборигените в Аляска, Гренландия и островната държава в Карибско море Сент Винсент и Гренадините). Между общините се разпределят определени квоти. Най-много китове – над 40 годишно – се ловят в националното село Лорино (с население от около 1500 души), на около 500 км източно от Анадир и 150 км западно от Аляска.

Освен китове, ловят перконоги – няколко вида моржове и тюлени. Съвременните чукчи "работят" със специални моторни лодки. Те само изглеждат миниатюрни, но всъщност могат да теглят до няколко тона. За лов използват ръчни харпуни.

Морските ловци са обединени в бригади и получават такива заплати и привилегии, както и еленовъдите. Работата им е много опасна: не стига това, че Берингово море само по себе си е непредсказуемо, но и се случва животните да обръщат лодките и тогава на помощ на оказалите се зад борда хора идват колеги. Много чукчи, макар и да живеят цял живот край морето, не могат да плуват. А и как да плуваш тук, като водата е ледена целогодишно?

Здравето на ловците страда от тежките условия, но дори на старини запазват любовта си към морето. Дмитрий е ходил за морски животни от 15-годишен, та до пенсия. Сега е на 68. От тежката работа има обветряне на лицето, не му се свиват пръстите, почти не може да контролира ръцете си. Почти е ослепял, но идва до морето и, седейки на студения бряг, гледа към преминаващите лодки.

"Роден съм тук, аз съм лоринчанин, едва доловимо казва, Ходехме в морето при всякакво време. Тогава беше много тежко и сега постоянно ме болят краката".

Туризъм на края на земята

Местните жители правят всичко възможно да поддържат националните традиции, разказват на децата за чукотската култура, изработват собствени сувенири и с удоволствие очакват туристите, които идват само през лятото, когато не е толкова студено. В Лорино се продават амулети символи на слънцето, традиционни дълги ризи комлаикас и резбовани изделия от моржова кост, изработени от местни занаятчии.

"Обичаме народа си и искаме народите по света да видят какво имаме", казва Олга, която цял живот се е занимавала с различни местни занаяти от шивачество до резба на кости. "Засега повече работим от ентусиазъм, отколкото за печалба".

В същото време чукчите са отворени към нови културни традиции от "континента". Мариам е родена в Лорино, но дълго време е живяла в Хабаровск, най-големия град в Далечния изток (над 600 000 души), а наскоро се е върнала, за да помага на майка си в пенсионна възраст.

"Когато дойдох тук, ми беше много трудно да свикна както с цените (те са много по-високи от тези в града), така и с околната среда. Но хората живеят навсякъде", казва тя. На Мариам ѝ се налага да си припомни още веднъж какво е да живееш рамо до рамо с мечки, когато наоколо на много километри има само тундра и студеното Берингово море. Но тя е донесла със себе си много празници, които никога преди не са били отбелязвани тук. "Обикновено празнувахме нашата чукотска Нова година тук на 22 декември и на 1 януари. А сега празнуваме и Великден – на семейството му хареса да прави козунаци и да боядисва яйца".

Уважаеми читатели,

Нашият сайт и страниците ни в социалните медии могат да бъдат ограничени или забранени поради обстановката в момента. За да продължавате да четете актуалното ни съдържание, просто направете следното: