5 невероятни истории за коренните народи на Сибир

Спящият Саян в Ергаки

Когато туристите дойдат в природния парк Ергаки в Красноярския край, те се стараят да прекарат нощта край езерото Радужное. На един от бреговете му лежи спящият Саян – господарят на тайгата, чиято сребриста коса пуска корени в земята. Някога той е бил човек, който е пазел кедрите и реките и никога не убивал сърните и мечките. Древните богове след смъртта му решават, че никога няма да намерят по-благороден пазител на тези земи и го превръщат в скала – така той става вечен пазител на планините.

На един от хълмовете в близост до езерото се вижда висяща скала – гигантски отломък, едва балансиращ на ръба скалния връх. Според легендата, ако камъкът бъде притиснат и падне от ъгъла, това ще събуди спящият Саян и той отново ще стане човек. Но засега нито един пътник, от хилядите, които идват тук, не е имал силата да го направи, нито успя и авторът на тази статия. А дали е възможно каменният мъж да се нуждае просто от една целувка, за да се събуди?

Птицата, която създаде света, срещу птицата, която води до края на света

Полуостров Таймир в Далечния Север със своите полярни сияния и северни елени притежава и една специална птица. Местните жители предават от поколение на поколение своята легенда за сътворението на света от птица гмуркач: след като се потопила във водата, след седем седмици птицата извадила с човката си един камък и едно зърно от земята, след което заспала. Когато се събудила, тя видяла, че има земя, планини и духове – господарите на небето и земята.

За разлика от екскурзоводите в Тунгурския природен резерват на Централен Сибир, евенките, които живеят по тези земи, твърдят, че тук не е падал метеорит – това е богът на гръмотевиците Агди, свирепата птица със стоманени криле, долетяла да види своята съпруга – водата. Посещението на божеството на евенките на Земята през 1908 г. води до земетресение с магнитуд около 5.0, което събаря всички дървета в тундрата в радиус от десетки километри и оставя дузина дупки с диаметър около 50 метра.

Легендата за стопанина на тайгата

Фолклорът на коренните народи в Централен Сибир изобразява мечката като силен и опасен звяр, но много мъдър и добър. Децата на евенките обичат приказката за дядо Амака – така те наричат и мечката, и катерицата:

Дошла в тайгата пролетта. Цяла зима мечокът спал в своята бърлога, а през пролетта изгряло слънце и хралупата му започнала да се размразява. Мечокът се събудил. Излязъл в гората гладен – цяла зима нищичко не ял. Отишъл мечокът да си търси храна, но нищо не намерил. Тогава се разсърдил, хванал с лапи едно дърво и опитал да го издърпа. Но бил твърде слаб, за да го стори. Тогава откъм пъна изскочила катерица. "Амака, защо си толкова сърдит?", попитала тя. "Умирам от глад. Нямаш ли у себе си храна?" "Намира се", отговорила катерицата и дала на мечока много сладки корени и орехи от своите есенни запази. Благодарният мечок погалил малката катеричка със своята ноктеста лапа и така на гърба ѝ се появили черните ивици.

Космическите митове за Тофалария

По време на пътешествието по земите на тофаларите в Източните Саянски планини, Иркутския регион, намерих в библиотеката на селското училище книгата "Легенди, приказки и песни за среброкосия Саян" – колекция от фолклорни приказки на малкия народ на тайгата, които учените са събирали в продължение на дълги години, разшифровали са устните истории на старците, които са записани на аудиокасети през 1970-те и след това.

Отворих книгата през нощта, когато селото беше потънало в сън, и си представих, че къщите са разтопени парченца злато, които "белият човек" старателно е местил по бреговете на пенливата планинска река, в опит да разбере непознатата култура. Взирах се в мастилено черното небе над Саяните, опитвайки да намеря тофаларския Питър Пан, лунното сираче. Или поне логото на анимационното студио DreamWorks.

Отдавна, отдавна, във времена на приказки и легенди, семейство от петима живеяло в малка барака. Главата на това семейство подслонил едно осиротяло момченце. Детето започнало да живее в тяхната къщичка. Една вечер съпругата го изпратила да донесе малко вода. Хващайки ведрото и казана, то се затичало към реката. На леда обаче момчето срещнало чил-бага – върколакът-вещица, който го заловил. Оттогава на луната се появил образът на човек. В едната си ръка държи брезово ведро, в другата – казан.

Така хората от тайгата се опитват да възприемат Вселената: тофаларската приказка "Три маларухи" е посветена на съзвездието Орион, докато "Седемте кърви" е на Голямата мечка.

Сказания от тундрата на 21 век

Съвременните легенди и сказания говорят не само за проблемите на малките народи и околната среда, но и за туризма: за да стигнем до настоящите палатки в тундрата, ще трябва да положим доста усилия.

Ненецката писателка Анна Неркаги от гр. Ямал получава номинация за Нобелова награда от Уралския федерален университет. В книгите си тя пише за живота в тундрата и културата на ненетите - пастирите на северни елени, балансирайки на границата между литература и митология.

"Когато ходиш по земята, четеш нейната трагедия като на книга. По бреговете на родните реки и езера има все по-малко палатки. Бреговете на любимите ни реки и езера пустеят, осиротяват. Езерата плачат, реките са тъжни, реките умират (…) Тъга и мълчание се сеят по хълмовете. Огънят не грее гръдта на родната земя. Много палатки са паднали и никога повече няма да се издигнат. Но ние, които оставаме, се стараем с всички сили. Обичаме, създаваме, издигаме".