Защо удмуртите са руските езичници и защо се страхуват от тях

Дмитрий Ермаков
В Среден Урал живеят удмуртите и от векове те носят в душата си езичеството. Не вярват нито в ада, нито в рая. Не воюват и не се бунтуват. Определят сами себе си като "изключително мирни". А правят оръжие.

Главата на Одуванчик (Глухарче в превод от руски) е покрита плътно с бродирани кърпи и човек не може да разбере какви са на цвят косите ѝ: дали са рижи, което за мнозина е "признак за истински удмурт", или пък тъмнокестеняви.

"За да разбереш какви на цвят са косите на жените, трябва да гледаш съвсем на друго място", смее се тя. От мразовития въздух смехът ѝ става на пара. "Сега времето е такова, лъжовно. Дори косите са измама", казва тя.

И името ѝ също, донякъде. В действителност тя не е Одуванчик, а Светлана. Одуванчик  е била преди удмуртите да бъдат принудени да имат паспорти и да се сдобият с "нормални" имена. А освен това тя е езичница. Като всеки удмурт в душата си, казва Одуванчик. Стоим пред свещената къща-куала, която отвън прилича на обикновена руска дървена къща.

"Удмуртите сме многобожници. Самите ние не знаем в какво вярваме, как да го опишем. Същността на вярата е Природата, в нея има много богове", обяснява Одуванчик.

Вътре в къщата е тъмно, тясно и топло. Има ритуални предмети, нещо като купа с родови емблеми за жертвоприношения, кърпи за глава от 1930-те години, извезани с дървото на живота. Това са всичките експонати, а Одуванчик-Светлана официално е старши научен сътрудник в музея-резерват "Лудорвай" в  република Удмуртия (1270 км източно от Москва). Това е Среден Урал, на няколко километра от резервата на едноименното удмуртско село.

Открити южняци и стеснителни северняци

Мнозинството удмурти, северняци и южняци, както и преди няколко века, продължават да живеят край реките Кама и Вятка в Удмуртската република. През 2010 г., по време на националното преброяване в Русия, те са били 552 000. През ХVІІ в. през северната част на републиката е минавал сибирският път – древен сухопътен търговски маршрут от европейска Русия до границата на Китай. До голяма степен по тази причина северните удмурти са "по-порусначени" от южните.  И това е първата разлика.

Втората е външността им. В южната част удмуртите са рижи, със сини очи, а на север - тъмнокоси, с тъмни очи. Третата разлика е характерът: южняците са открити, а северняците - затворени. И четвъртата  е вярата. Въпреки че повечето удмурти  са приели православието в средата на ХVІІІ век, в южната част на републиката езическите села са много повече, отколкото в порусначения православен север.

А как удмуртите са приели християнството, тук помнят във всяка село. Само че едните говорят за това, а другите предпочитат да мълчат. Методите не винаги са били чисти. Според теорията на Светлана-Одуванчик обаче вярата е нещо генетично. Тя не може нито да се продаде, нито да се промени. Наричали са удмуртите "горски хора" и те са си останали точно такива. В удмуртския език дори няма дума "град", а максимално близката до нея е думата "кар" и тя се превежда като "гнездо".

"Това не е бунтарски народ, това не са резки хора. Вътре в душата може да има силно възмущение, но и тогава няма да се вдигнем открито на въстание. Те преглъщат всичко. "Само да не ни закачат". Все мълчешком", обяснява тя.

Долу-горе по този начин удмуртите влизат в състава на Русия в края на ХV век. Разбира се, ако това може да се нарече "влизане". За разлика от съседите татари, те нямат държавност и никога не са имали: народът е живял в неголеми селища и не е имало държавни амбиции.

А след това удмуртите започват да се срамуват от себе си..

"Да си удмурт значи да си.."

"Да се удмурт значи да си ограничен и тъп ", обяснява Никита, жител на столицата на Удмуртия, град Ижевск. Това е логиката от съветското минало, когато Удмуртия става един от промишлените центрове на страната, а удмуртите, като необразовани хора от село – синоним на черноработници.

"Сега хората тук говорят открито за произхода си, а по-рано непременно щяхте да чуете: "Ама какъв удмурт, аз съм руснак". Още повече, че и в паспорта е написано "руснак". Когато удмуртите получават паспорти, а това е едва през втората половина на 1970-те години, те са имали само един избор. А по-скоро, те не са имали избор", обяснява Никита.

Познатата на Никита е малко над 30-те. В нейното удмуртско семейство тя е чувала да се говори на удмуртски толкова рядко, че не разбира родния си език. В училищата той не присъства (само в няколко селски), по улиците не се чува, на указателните табелки не се вижда. "Удмуртите са скромни хора. Те няма да ти натрапват нещо, защото манталитетът им е такъв", отбелязва Надя. През последните 15 години тя развежда туристи из Удмуртия, показва им местния етноколорит. Републиката е заложила на него, за да привлича туристи.

Макар да има и версия, че тази "скромност" също идва от срама от произхода. Едва сега националната гордост започва да се проявява публично. При това, колкото и странно да изглежда, чрез комикси. Комиксите на удмуртски са новата мода в републиката.

Магьосници с оръжие

Днес градът е почти единственият начин да печелиш пари. В село Лудорвай има газ, училище и библиотека, но и досега няма магазин, болница или поне аптека. Затова те си правят сами дори хляба, разказва Анна Степановна.

През 1960 г. 70% от съселяните ѝ в Карамас-Пелга са били езичници. Тя все още помни как цялото село е стояло в полето с протегнати ръце към небето. След това я сватосали с непознат за нея човек и той я отвел в Лудорвай.

"Не познавах мъжа си. Бях го виждала само няколко пъти, никога не бях си и помисляла, че ще се оженя за него. Преди обаче така правеха. Сега вече не, разбира се...", спомня си Анна.

В Лудорвай днес живеят малко над 1000 души. До Ижевск, най-близкия град, има 19 километра. Анна Степановна работи заедно с Одуванчик в музея и преди всеки ден е трябвало да изминават пеша 3 км, независимо какво е времето. А сега ги возят с "ГАЗел".

"Всички жители на Лудорвай работеха в заводите в Ижевск, а в Лудорвай имаше огромни поля, колхоз [колективна ферма в Съветския съюз]. Сега този колхоз го няма, има само частни фермерски стопанства. Работата върви, но работниците са малко. Хората, чието селото е на 100 км от града, живеят, без да си ходят у дома. Къщите са дървени, а стопанството е лично. Някои продават горски плодове, други – дърва, според сезона. А младите заминават. Връщат се при родителите само по празниците. Там изобщо няма какво да се прави", обяснява Анна. 

Повечето съвременни удмурти, които са преодолели стереотипа за "непросветени хора", както и преди половин век, работят в заводи. Най-невойнственият народ по стечение на обстоятелствата прави оръжие: половината ижевски заводи (включително и концернът " Калашников") произвежда именно това. Тук до ден днешен си спомнят карикатурата на The New York Times от 1993 година: затрупана от оръжие Удмуртия и коментар, че при отделянето от Русия републиката сама ще може да воюва с целия свят три години.

От удмуртите обаче не се страхуват заради оръжието. Носи се мълва, че "те са магьосници".

"Шамани и изцеления имаше ли?", питам аз.

"Шаманството никъде не е отишло. И изцеления, разбира се, е имало", отвръща Анна.

Гласът на Анна Степанова става сериозен и дълбок, очите - зелени, пронизващи и умни. Имаше, казва тя, една история: председателят на колхоза разглоби свещената къща -куала, за да използва дървения материал, а след няколко дни умря. Може да е съвпадение, но казват, че може да са били и удмуртите.

Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.

Четете още: