Как живеят съвременните хора-лебеди в Алтай?

Антон Агарков
В предпланинската част на Алтай има езеро, което не замръзва даже през най-свирепата зима. Всяка зима тук става чудо. В откритите води на езерото, в пелена от гъста мъгла, се събират десетки лебеди. Това езеро се почита от народа на кумандинците. Те разказват, че някога сред обикновените птици тук долетели духовете на природата в образа на лебеди.

Легендата гласи, че на езерото те сваляли крилата си и се превръщали в прекрасни девойки. Хората през онези времена не знаели нито за тайнственото езеро, нито за вълшебните лебеди. Но веднъж на брега на езерото дошъл ловец и случайно видял духовете в човешки дрехи. Видял ги и се влюбил в една от тях. И за да може прекрасната девойка-дух да остане с него, ловецът откраднал крилете ѝ и ги скрил. Всичко протекло по план – девойката, отчаяна, че не може да си върне крилете и птичия облик, останала с ловеца. Така се появил народът на кумандинците, хората-лебеди.

През съветския период кумандинците били смятани ту за отделен народ, ту за алтайци. Лингвистите също не били на едно мнение трябва ли да се смята кумандинският език за самостоятелен. Някои вярвали, че кумандинците са просто един алтайски род, който се отделил в самостоятелен народ, за да получи някакви привилегии.

Снимка: Антон АгарковСнимка: Антон Агарков

Самите кумандинци винаги са гледали на себе си като на отделен народ. Още в началото на ХХ век тяхната численост била 6334 човека. Имали свои обичаи, обреди и традиции. Посрещали гостите си с обреда надуване на тръби. Покойниците си изпращали, като три пъти ги връщали от гроба в дома им и ги опушвали със сухи клонки от хвойна, за да затворят зад тях вратата към долния свят. Кумандинците имали своя религия и шамани, които ходели в горния и долния свят, за да говорят с духовете. В съветското време, в средата на ХХ век, при безнадеждно болните партийни деятели и председатели на колхози викали не само лекар, но и кама. На някои им помагало.

Снимка: Антон АгарковСнимка: Антон Агарков

Днес от кумандинците са останали около 3000 души и те се смятат за малоброен народ. От традициите са останали само неясни сенки в спомените на възрастните хора. "Моята баба правеше ето така… А моят дядо правеше така…" Някога номади, ловци и рибари, кумандинците в началото на XXI век заменят лова с търговия, а рибарите имат определени квоти. На въпрос къде трябва да отиде човек, за да види културата на кумандинците в цялата ѝ пълнота, хората-лебеди отговарят: "Върнете се 70 години назад".

Снимка: Антон АгарковСнимка: Антон Агарков

Трудно е да се каже защо този народ не е успял да съхрани своята идентичност. С религията, която е неизменна част от идентичността на всеки народ, водел борба съветският строй. Пак по съветско време потиснали у децата желанието да говорят на родния си език. "В селото няма да говориш на руски", казвали на децата с вдигане на пръст кумандинците. Но въпреки това корените на народа били извадени от здравата почва. Своята роля изиграли и опустошителните етнографски експедиции, които изземвали от местните хора костюми, предмети зa шамански ритуали, битови принадлежности. Сега, за да видят собствените си родови костюми, кумандинците трябва да отидат в складовете на Ермитажа в Санкт Петербург, да получат разрешение за работа с тях, но такова могат да имат само хора, които се занимават с възстановяване на културата на своя народ.

Историците казват, че кумандинците никога не са били агресивни. Когато в предпланините на Алтай дошли руските преселници, местните ги посрещнали приятелски, обучили ги да оцеляват в тайгата и как да преживеят суровата зима. Но в отговор получили агресия и погром. И вместо да отвърнат на насилието с насилие, кумандинците отишли още по-дълбоко в гората. А после още по-навътре. "Ние не успяхме да укрепнем достатъчно, за да направим своя държава", въздишат хората-лебеди.

Лишавайки се на практика от всичко, седейки на самия край – в точката на невъзможното връщане, кумандинците отчаяно се държат за живота и бъдещето си. На практика езикът е изгубен, но се правят опити той да бъде възстановен. Активисти от етноклубовете организират експедиции за среща със старите хора, записват легенди и предания, а след това на уроците в неделното училище учат децата на кумандинския език.

Учениците с удоволствие ходят на занятията и с радост получават похвали от своите връстници за принадлежността си към древния народ на Алтай – казват, че сега това е модерно. Вечерно време в малките селски домове се събират баби, за да правят специални кумандински пелмени с нарязани картофи, да пият чай от овес – стрит на особени камъни за обработка на пшеница, да си поговорят за живота и да изпеят нещо за душата. Задължително на кумандински.

Снимка: Антон Агарков
Снимка: Антон Агарков
 
1/2
 

"Российская газета". Всички права запазени.

Вижте още: