Лев Толстой
РИА "Новости" / Sputnik
Най-яростни критици на Толстой са офицерите, участвали във войната от 1812 г., описана във "Война и мир". Писателят и чиновник Авраам Норов пише: "Читателите... са поразени от първите части на романа отначало от тъжното впечатление за представеното им в столицата пусто и почти безнравствено висше общество; а след това от липсата на всякакъв смисъл във военните действия, едва ли не липсата на военна доблест, с които винаги така справедливо се е гордяла нашата армия... Аз... не мога без оскърбено патриотично чувство да дочета този роман, който има претенцията да бъде исторически".
В огромна статия, публикувана през 1868 г., Норов съвестно разглежда множеството фактически грешки на Толстой, допуснати при описанието на нашествията на Наполеон в Русия.
Историческата правда търси и княз Пьотр Вяземски – също участник във войната и, между другото, прототип на Пиер Безухов. "В споменатата книга е трудно да се реши и дори да се предположи къде ще свършва историята и къде започва романът и обратното", пише Вяземски.
Както и Норов, той обвинява Толстой преди всичко в "принизяването" на отминалите събития. "Към историята трябва да се обръщаш добросъвестно, с почит и с любов. Не е ли светотатствено и противно на всички условия на литературното благоприличие и вкуса да принизяваш историческата картина до карикатури и пошлост? Откъде такова недоверие към себе си, към своите сили, към дарбите си? Защо такова презрение към читателите, сякаш не могат да видят картината по-величаво, по-пълно с вътрешно и нравствено достойнство?"
Фьодор Достоевски
Шапиро / Sputnik
Един от първите критици на Достоевски е съвременникът му Николай Михайловски – действително, той се осмелява да го направи едва година след смъртта на писателя, през 1882 г. в статията "Жесток талант".
Михайловски отбелязва, че Достоевски с повод и безповод е наричан "вожд" и "пророк". Той нарича подобни определения "глупости": според него Достоевски е "просто голям и оригинален писател, достоен за внимателно изучаване". Михайловски се нахвърля на Достоевски, като твърди, че "жестокостта и мъчителството винаги са занимавали Достоевски и именно от гледната точка на тяхната привлекателност, от гледна точка на свеждащото се до мъките сладострастие".
Като анализира най-малките подробности от произведенията му, Михайловски обобщава, че "слабостта на художественото чувство за мярка, което би могло да контролира проявата на жестокия талант, липсата на обществен идеал, който би могъл да ги регулира – това са условията, подпомагащи движението на Достоевски по наклонената плоскост от простотата към претенциозността, от хуманитарната посока към безпричинните и безцелни мъченичества".
Но най-яростен критик на Достоевски е друг велик писател – Владимир Набоков. "Достоевски не е велик писател, а доста посредствен, с проблясъци на ненадминат хумор, който, уви, се редува от дълги празни литературни баналности". "Безвкусицата на Достоевски, безкрайното му дълбаене в душите на хората с предфроидистки комплекси, упояването от трагедията на потъпканото човешко достойнство – трудно е да се възхищаваш на всичко това".
Романът "Престъпление и наказание", според Набоков, "е разтеглен, непоносимо сантиментален и глупаво написан", а за "Идиот" Набовов пише: "Цялата тази безумна каша, наситена с диалози, целящи да предадат мнението на разнообразните обществени слоеве за смъртното наказание или великата мисия на руския народ. Героите никога нищо не произнасят, без първо да пребледнеят, да не се преуморят или да пристъпят от крак на крак". Достоевски, на когото Набоков се възхищава в младостта си, както сам споделя, по-късно за него става една от любимите мишени за критика.
Антон Чехов
Sputnik
Парадоксално, но най-мощният критик на Чехов е... самият Чехов, особено в писмата до роднините си. "Завърших пиесата. Казва се: "Чайка". Не излезе кой знае какво. Като цяло не съм много добър драматург". "Скучно, - пише той за разказа си "Огньове", - и толкова много философски мъдрости, че ти е отвратително... Изчитам отново написаното и усещам слюноотделяне от гадене: противно!".
Но за Чехов е известно, че не може да търпи похвали и прославяния, но, видимо, все пак смята, че има добри произведения, макар и не особено популярни: "Не ми харесва, че съм успешен... обидно е, че глупостите вече са направени (на пиеси – бел. ред.), а доброто стои в склада, като книжни боклуци".
Но някои от съвременниците му критикуват Чехов съвсем без ирония. Водещият поет-символист Инокентий Аненски пише: "Няма душа... Изчерпана, бедна душа, изтръгната маргаритка вместо душа... Усещам, че повече никога няма да приема Чехов. Това е сух ум", но и признава: "Той показа силата на нашата разговорна реч, като стихия чиста и дори строго литературна. Това е голяма заслуга".
Друг, още по-крупен поет – Осип Манделщам е съвсем безжалостен към Чехов. За пиесата "Вуйчо Ваньо" той пише: "Каква неизразителна и глупава главоблъсканица... На мен, например, ми е по-лесно да разбера спираловидната схема от Дантевата комедия с неговите кръгове, маршрути и сферична астрономия, отколкото тази дребна драсканица в две действия... Чехов събира с мрежа проба от човешката "тиня", каквато никога не е виждана досега. Хората живеят заедно и някак не могат да се разделят. И това е всичко. Дават им билети – например, на "Трите сестри", и пиесата свършва", смята Манделщам.