В една от най-популярните съветски комедии – "Диамантената ръка" (1969), един от "лошите" – мошеник, който си пада и малко престъпник, се храни заедно с човек от Колима. Човекът бодро казва на изпроводяк: "С радост ще ви посрещнем в Колима!", а измамникът, чиято роля изпълнява Андрей Миронов, нервно се задавя и отговаря: "Не, моля ви, по-добре вие елате при нас".
Нищо чудно, че героят на Миронов, който се бои от правосъдието, предпочита да не ходи в Колима – този район на руския Далечен изток е синоним на затворите в продължение на дълги десетилетия. Там пребивават не само престъпници. През 1930-те, когато репресиите на Сталин са в разгара си, много невинни хора попадат в Колима заради лъжливи обвинения и са подложени на непоносими изпитания в трудовите лагери.
Златната треска
Global Look Press
Колима е отдалечено място, дори по руските стандарти (6000 км източно от Москва). До края на 19 в. по тези земи не живее почти никой – единственото изключение са малки коренни народи като чукчите и евените.
Ситуацията се променя, когато учените и пътешествениците предполагат, че районът може би струва нещо. По време на Руската гражданска война един от специалистите – Едуард Анерт, оценява златните залежи в Колима на 3800 тона. Предположението е дръзко, но с времето Анерт се оказва прав – Колима е изключително богата на злато.
След експедицията на съветския геолог Юрий Билибин до Колима през 1928 г., той казва, че в подпочвените слоеве там има повече злато от цялата останала територия на СССР, взета заедно. Неспокойните времена около революциите и Гражданската война вече са свършили, така че съветската държава най-накрая може изцяло да поеме собствеността си върху източното злато. Именно тогава започва и историята на лагерите ГУЛАГ в Колима.
Империята на "Далстрой"
Павлов / РИА "Новости"
Технически не ГУЛАГ управлява трудовите лагери в Колима. За да може златодобивът в Далечния изток да е възможно най-ефективен, през 1931 г. Сталин създава отделна структура, наречена "Далстрой" (Далекосеверно строително обединение).
Това е държавна структура, подчинена пряко на Централния комитет на Партията, която отговаря за цялата Колима. Мисията ѝ е да добива злато, калай, волфрам, като в същото време строи градове и села и развива инфраструктурата в отдалечения район.
Още от самото начало властите използват затворническия труд, тъй като е трудно да се привлекат свободни хора в изключително студената Колима, където няма инфраструктура, нито нормални условия на труд. Първата група затворници пристигат тук през ноември 1932 година. Нито един от общо 11-те хиляди души не преживява зимата. Умират и телохранителите и кучетата. Едва през 1934 г. "Далстрой" създава що-годе човешки условия за живот.
Животът на затворниците
Властите получават това, което искат: златодобивът в Колима, който започва едва през 1932 г., расте година след година и достига разцвета си през 1940 г. (80 тона годишно). Това се случва за сметка на огромен труд: броят на затворниците в "Далстрой" също се увеличава. През 1940 г. там има над 190 000 души, лишени от свобода, които "си възвръщат доверието на обществото" чрез изнурителен труд. В Колима работят както престъпници, така и политически затворници, като съдбата на вторите е дори още по-тежка.
"Лагерът никога не даде надежда на никого – и не би и могъл. Всички – затворници и цивилни, са покварени от лагера", пише Варлам Шаламов – съветски писател, прекарал 14 години в лагерите на Колима.
Снимка от личното дело / Архивът на НКВД
В своите "Колимски разкази" Шаламов изобразява по един непринуден начин ужасяващия живот в лагера, обитаван от полуживи, гладуващи и безразлични хора, принудени да извършват тежък физически труд, понякога на температура -30°С. За Шаламов лагерите се превръщат в доказателство за животинската, а понякога и по-лоша, природа на човека.
Краят на лагерите
Прословутата история на лагерите в Колима приключва със смъртта на Сталин през 1953 година. Тогава златните залежи в района вече са почти изчерпани, така че вече няма нужда там да се пращат хиляди работници. Моментът съвпада с промяната в курса на Партията: репресиите никога след това не достигат предишния си мащаб.
"Далстрой" е разтурен през 1957 г., а прословутите трудови лагери – закрити. Времето минава и лека-полека Магаданска област се превръща в съвсем обикновена територия на Русия, въпреки че продължава да носи белега на печалното си минало. На въпрос дали днес все още имат много затвори, жителите на Магадан се усмихват и казват: "Колкото в останалите области. И вече нямаме лагери".