"Прогонването на активните контрареволюционери и буржоазната интелигенция е първото предупреждение на съветската власт към тези слоеве", отбелязва главният съветски вестник "Правда" в края на август 1922 година. Няколко месеца по-късно два немски кораба - Oberbürgermeister Haken и Preussen, отпътуват от бреговете на СССР с влиятелните руски мислители на борда си.
Общо над 160 души със семействата си са принудени да напуснат страната. Сред тях има професори, лекари, икономисти, писатели, политически и религиозни фигури. Всички те имат едно общо нещо: противопоставят се на съветския режим.
Не им е разрешено да вземат много неща със себе си: два чифта бельо, чорапи, обувки, палто и шапка. Толкова. Парите и бижутата – всички ценности, включително облигациите, са конфискувани.
Отплавалите учени
РИА "Новости"
Сред прокудените са и някои от най-видните руски социолози и учени. Най-известният от тях е Питирим Сорокин - един от откривателите на съвременната социология. По време на Руската революция той подкрепя съперниците на болшевиките, но в последствие се дистанцира от политическия живот.
Има също известни писатели и немарксистки философи. Сергей Булгаков, Николай Бердяев, Николай Лоски, Иван Илин и Семьон Франк до голяма степен определят начина, по който се развива руската философия преди 1917 година. Същевременно повечето от принудителните емигранти изобщо не са известни или познати. Въпреки това се смята, че експулсираните от съветска Русия руски учени публикуват около 13 000 научни труда във всички научни области до 1939 година.
Идеологически роби на буржоазията
Причините, поради които съветските власти експулсират толкова много интелектуалци, са свързани с държавната образователна перспектива. През 1921 г. болшевиките ограничават автономията на университетите. Те разбират значението на образованието за създаването на ново социалистически общество, затова искат да затегнат контрола върху образователните центрове. Университетските реформи обаче предизвикват недоволство, което води до вълна от така наречените "професорски стачки".
Има обаче и други съображения. Много от интелектуалците са религиозни мислители и като такива нямат място в социалистическа Русия, смятат лидерите ѝ. Това става очевидно, ако човек прочете внимателно статията на Ленин от март 1922 г., в която се проправя пътят за "философските параходи". Тя се казва "За значението на войнствения материализъм".
Росархив/Wikipedia
В статията си Ленин обвързва религията и модерната философия и немарксистките ѝ тенденции с класовата позиция на буржоазията – заклетия враг на руската пролетарска държава. За Ленин религиозните мислители и поддръжници на съвременната философия са "идеологически роби на буржоазията", които по един или друг начин се стремят към възстановяването на старата капиталистическа система в Русия. Мнозина вярват, че буржоазията манипулира масите с помощта на реакционни, предимно религиозни идеи – затова съветите са принудени да се справят с онези, които са отговорни за подобна идеология.
"Сакралната болшевишка държава"
Съществува обаче и друго лице на проблема. Социологът Сергей Кара-Мурза отбелязва в книгата си "Разпадът на СССР", че болшевиките строят патерналистична идеократична държава, изначално основана на идеята за справедливост. В тази система идеологията играе централна роля. Така болшевиките не могат да търпят конкуренти по отношение на концептуалните идеи.
Един от пътниците на парахода – Николай Бердяев, година след изгонването си пише в своята книга "Философията на неравенството": "Социалистическата държава не е светска държава като демократичната, тя е сакрална държава … Тя прилича на авторитарната теократична държава… Социализмът изповядва месианската вяра… Пазителите на месианската "идея" на пролетариата са в специфичната йерархия – Комунистическата партия, силно централизирана и притежаваща диктаторска власт."
Същевременно "мъжете, които отплават на Философския параход, не схващат философията като "чук, с който да променят света". Те не вярват в подчиняването на знанието и интелектуалната цялост на определена политическа програма", пише в друга книга, посветена на тази тема.
Следователно Ленин проявява склонност да ги третира като врагове и "военни шпиони". Неговият някогашен сътрудник Лев Троцки отива още по-далеч, заявявайки: "Ние изгонихме тези хора, защото нямахме претекст да ги разстреляме, нито възможност да ги толерираме".