От една страна това стана заради "огорчението", с което патриарх Кирил каза, че си тръгва от България, от друга заради различните интерпретации на речите и изказванията на водещите български политици и държавния глава на страната. В своята статия "За истината и толерантността: Кой е воювал за освобождението на България през 1877-1878 г.?" докторът на историческите науки Сергей Перевезенцев представя виждането си за изминалите събития и търси корените на създалия се конфликт.
"На пръв поглед в речта на президента на България Румен Радев всичко беше казано правилно: той призова да пазим паметта за воините от многото народи, паднали на полята на тези отдавнашни сражения: руснаците, румънците, финландците, украинците, белорусите, поляците, литовците, сърбите и черногорците. "Историческата толерантност" е спазена и принципът за "множествеността на истините" не е нарушен." По мнението на автора, обаче, в контекста на нашето съвремие се получава разминаване между историческата толерантност и историческата истина.
Поради това авторът дава определена историческа справка. "Преди всичко често пъти много хора, особено различните политически дейци извън Русия, бъркат имената на едни или други руски армейски поделения и националния състав на тези поделения.", подчертава Перевезенцев. "Например в Руско-турската война от 1877-1878 г. на Балканите сред многото други са участвали 42-ри пехотен Якутски полк, 44-ти пехотен Камчатски полк, 20-ти пехотен Галички полк, 11-ти драгунски Рижки полк, 8-ми драгунски Астрахански полк, 56-ти пехотен Житомирски полк, а в Кавказ е воювал 160-ти пехотен Абхазки полк. Но това съвсем не означава, че тези полкове са били набирани от якутите, камчадалите, галицийците, абхазците или от жителите на Рига, Астрахан, Житомир. Националният състав на тези и други редовни военни единици е бил, разбира се, разнообразен, но основата им са съставлявали руски войници. Освен това много често името на полка изобщо не отговаряло на постоянната му дислокация: "рижките" драгуни и "якутските" пехотинци били разквартирувани в гр. Кременец, Волинска губерния, Галичкият полк – в Житомир, Житомирският и Астраханският – в Тираспол, Камчатският – в Луцк, Абхазкият – в Казан, а пропуснатият от нас 52-ри пехотен Вилненски полк, който на пръв поглед би трябвало да си "стои" в "литовския" Вилнюс и да се състои от литовци, в действителност бил дислоциран във Феодосия и през 1877-1878 г. пазел кримското крайбрежие", обяснява авторът.
"Трябва също така да напомним, че през 1874 г. в Русия била въведена всеобща военна служба, от която към момента на Руско-турската война били освободени някои от поданиците на руската корона, в частност жителите на Великото Финландско княжество, Северен Кавказ, Средна Азия и други отделни региони. Но във Финляндия и Кавказ съществували военни поделения, чийто състав се попълвал чрез вербуване на доброволци от жителите на тези региони: лейб-гвардейският 3-ти стрелкови Финландски батальон, Терекският, Закаталският, Кабардино-Кумикският и Дагестанските кавалерийски нередовни полкове и други. Всички тези военни единици са участвали в Руско-турската война от 1877-1878 г.: Финският батальон и Терекският полк – на Балканите; Закаталският, Кабардино-Кумикският и трите Дагестански полкове – на Кавказкия фронт", продължава историческата справка.
Виктория Георгиева
Следвайки тези факти, според автора, към списъка на народите, изброени в речта на президента на България, трябва да се добавят чеченците, аварците, кумиките, кабардинците, осетинците, ингушите, а ако си спомним и това, че офицерите на Финландския батальон са били шведи, то също и тях. А също и остзейските (балтийските) немци, влизали в голямо количество в офицерския корпус на руската армия, както и мнозина други.
И тук авторът Сергей Перевезенцев задава въпроса: "Защо броят на споменатите от президента на България народи се оказа толкова ограничен?" По негово мнение в списъка има вътрешно противоречие, защото "освен поляците, които са се биели с турците в редиците на руската армия, е имало и полски легион, който, напротив, е участвал в боевете на страната на Османската империя". Което, той смята, предизвиква разминаване между "историческата истина" и "историческата толерантност".
"Отговорът на тези въпроси, както ми се струва, трябва да се търси не в историята, а в съвремието: изброени са народи, които са влизали някога в състава на Руската империя, но понастоящем са държавообразуващи нации на независими държави, тоест тук се подразбират не народи, а именно държави: Украйна, Беларус, Полша, Литва, Финландия", отбелязва Перевезенцев. В изброяването той вижда скрит "антиимперски" подтекст, обвързвайки западноевропейското разбиране понятието "имперски" отъждествявано с понятието "руски".
Според авторовото тълкуване "историческите събития се използват само с една цел – първо, да се подчертае правилността на "европейския цивилизационен избор" и, второ, да се минимизира ролята и значението на Русия в историята и съвременността."
Според него "огорчението", което изказа руският патриарх по време на посещението си в България, е насочено против тези "скрити антируски смисли".
Global Look Press
"Русия не обърна внимание на мнението на Европа. Движена от своята любов, отслабена и без никаква политическа подкрепа в света, тя започна борбата. Това е голям пример за това как духовната, културна солидарност надмогва политическия прагматизъм. Радвам се, че мога да кажа това. Не Полша, не Литва – Русия! Трудно ми беше да слушам всички тези позовавания на участието на други страни в освобождението. Нито полският, нито литовският сейм не са участвали във вземането на решение за обявяване на война с Османската империя. Надявам се, че медиите ни чуват и ще предадат моето разочарование от неправилната интерпретация", каза патриарх Кирил.
Авторът цитира и докторa по политология Александър Шипков, който смята, че "историческият релативизъм", който толкова явно се прояви в тази дискусия, си поставя за цел "да лиши Русия от правото на собствена голяма история и като следствие от правото на съвременна голяма политика. Това твърдение той изказва в статията си "Българската реч на патриарха". Именно затова, твърди той, в Запада се провежда последователно мисълта, че не Русия е субект на всичките си големи исторически победи, а отделните народи, влизали в нейния състав". При това си струва да повторим: самият избор на тези "отделни" народи също съдържа силен идеологически подтекст. Ето такава една селективна "историческа толерантност".
Оригиналният текст е публикуван на сайта pravoslavie.ru.