Обратно във военните лагери на Сталин: пътуването на един внук по стъпките на баба му

Като малки ние всички сме чували историите на нашите баби, понякога стотици пъти. Германецът Марсел Крюгер е слушал баба си Цили безброй пъти, докато му е разказвала как е била пленена от войници на Червената армия и пратена в отдалечен съветски лагер само месеци преди нацистката Германия да бъде победена. Описанията на хората, притиснати във влакови вагони като говеда, сурови сибирски зими и пленници, които непрекъснато слабеят, са запечатани в съзнанието му.

След смъртта на Цили Марсел не иска нейните разкази да бъдат забравени, затова решава да премине по нейните стъпки през Русия. "Никога не съм записвал историите й, когато беше жива, но сега, след като тя си отиде, не мога да ги оставя и те да си отидат. Става дума за паметта, нали?" Той иска да почете и паметта на стотиците хиляди хора, които са били  депортирани в съветски трудови лагери, много от тях умрат, а мнозина остават неизвестни. Затова той написва книга, озаглавена "Пътешествието на баба: Тъмният път до сталинистките военни лагери", в която разказва за своето пътуване и за всекидневието на Цили в лагера.

Пътят до "червената" Русия

Първо Марсел посещава Аленщайн, където е родена Цили. Това е град в Източна Прусия, който някога е бил под полско управление, а също и германски анклав в Полша. След Втората световна война градът е върнат на Полша под името Олшчин. Цили и нейното семейство говорят на полски език и винаги са се чувствали повече поляци, отколкото  германци и никога не са сътрудничели на нацистите.

Така че е още по-несправедливо, че майката на Цили е сред избраните да бъдат депортирани като военнопленници от съветската армия през февруари 1945 година. Цили обаче решава да отиде вместо майка си и така да я спаси.

Марсел се опитва да разговаря с местни жители в Аленщайн с надеждата, че някой ще си спомни събитията, но почти всички те не желаят да говорят. Въпреки това той успява да открие един свидетел.

"Войниците ми казаха да си взема нещата за два дни ... Те извикаха нашите имена, разделиха ни на групи от 30 до 40 и ни качиха в товарни вагони", разказва пред Марсел фрау Мориц. "Три седмици пътувахме на изток, като те ни хвърляха храна, само сухари и вода веднъж на ден".

Марсел спира във Варшава преди да отпътува до Москва. Той израства, мразейки всичко съветско, най-вече "мустакатия" Йосиф Сталин, когото смята за най-голямото зло след Адолф Хитлер. И така, Марсел очаква да види червени знамена и паметници на Сталин в цяла Русия и да срещне хора, които продължават да са му предани.

С изненада вижда модерен град и руснаци, които все пак размишляват за миналото и нямат нищо общо с офицерите от НКВД, които са отвели баба му.

Марсел сменя много влакове, точно като баба си. Всеки миг от пътуването се опита да си представи как Цили е била транспортирана до трудовия лагер - не в комфортни вагони с чай и свежи завивки за леглото, а в тесни влакове и една дупка вместо тоалетната, и с вечния страх от дизентерия, тъй като няма умивалници. От Москва Марсел стигна до Екатеринбург, който му хареса много повече, а след това до Нижни Тагил - града, в който Цили прекарва четири ужасни години.

След като през прозореца на вагона успява да види малко от руската природа, Марсел решава, че е тъжно, че не е организирал посещения до езерата или живописната природа на този край. После обаче осъзнава, че Цили е Била лишено от такъв лукс - щеше ли тя да се наслаждава на природата, докато се е трепела да сече дървета под орловия поглед на съветските пазачи?

Лагерен ад

Преди пътуването Марсел се опитва да преживява при подобна "диета" като тази, на която почти две години е била подложена баба му. "Моята дневна доза беше 200 грама ръжен хляб и две порции каша, овесена каша за закуска и вечеря". За обяд Марсел има водна супа, само от неподсладен черен чай и вода за пиене. И това е всичко. В резултат той отслабва с 10 кг за четири седмици и има постоянна болка в стомаха, който усеща като свит юмрук, и всяка минута искал да спи, за да убие времето преди следващия си сутрешна порция. "Всъщност човешкият мозък започва да яде мускулите на тялото си, за да оцелее", каза Марсел.

Докато е в лагера, пазачи често са казвали на Цили, че затворниците трябва да работят усилено, за да възстановят всичко, което нацистите са унищожили. Тя обаче не разбира защо ги хранят толкова малко, когато е необходимо да се работи. "Съветските власти не са ги подлагали на глад нарочно ", пише Марсел. "Ситуацията е била резултат както на катастрофалната липса на доставки, дължаща се на четири дълги години на опустошителна война, така и на факта, че Червената армия първа получава доставки, а освен това и на неравномерното разпределение на наличните запаси за съответните лагери".

Какво означава това пътуване за Марсел?

В книгата си Марсел преплита историята на баба си и своето пътуване, защото сега разбира през какво е преминала Цили и стреса, който умът и тялото й са били принудени да понесат. Сега вече той си обяснява защо баба му толкова много е обичала шоколада и млякото.

През последните две години от живота на Цили Марсел живее в чужбина и не може да прекарва толкова време с нея, колкото иска, а сега съжалява за това. Но с пътешествието и книгата, посветена на нея, той се е опитва да опознае миналото й и да го направи част от себе си, "нещо, което човек носи в себе си всеки ден, а понякога то е напомняне и спомен. Не можете да заключите миналото. То дори не е мъртво, за да перифразираме Уилям Фокнър.

Колима в сянката на времето: запознайте се с най-страшните лагери на ГУЛАГ днес!