Как Русия освобождава Балканите?

"Десетки, стотици хиляди християни се избиват като вредна краста, затриват се от лицето на земята от корен, до дъно. Пред очите на умиращите братя биват обезчестявани техните сестри, пред очите на майките се подхвърлят нагоре деца и се набучват с щиковете на пушките; изтребват се цели села, църкви се сриват, всичко се унищожава поголовно", така емоционално Фьодор Достоевски реагира в своя "Дневник на писателя" на жестокото потушаване на Априлското въстание у нас през 1876 година.

До края на XIX в. Османската империя отдавна е загубила някогашното си могъщество и слава. Румъния, Сърбия и Черна гора на практика се измъква от властта на султаните. За момента още непризнати официално в света и запазили васалните задължения пред турците, те в действителност са самостоятелни държави. Българите обаче нямат този късмет. Поради по-близкото разположение до Високата порта всички опити за освободителна борба на народа са кърваво и яростно потискани.

Жестокостта към българите предизвиква вълна от възмущение по целия свят, включително и в Руската империя. Когато през октомври 1876 г. Сърбия и Черна гора обявяват война на Османската империя, над 5000 руски доброволци заминават да се сражават срещу турците. "Помешчикът (землевладелец), селянинът, пенсионираният войник, офицерът – всички отиваха на война, където до кръвта на братята-сърби вече се лееше руската кръв", пише безименен съвременник на тези събития. (С. Кочуков. Русский солдат в балканском кризисе середины 70-х гг. Саратов, 2011). Войната обаче приключва с поражение за съюзниците.

През следващата година война срещу турците започва Русия. Ключова роля за това изиграва не властта, а обществото, което буквално принуждава император Александър II да изпълни моралния си дълг пред братските народи и да усмири жестокия турчин. "На война! По-силни сме от всички!", призовава Достоевски.

На 24 април 1877 г. армия от 200 руснаци заедно с шест дружини български доброволци влиза на територията на съюзна Румъния, за да може през юни да се насочи през Дунав към България. "Да изтръгнем от властта на турците тази страна, България, в която те извършиха толкова злодейства" – така в официалните си документи Генералният щаб формулира целта на войната. (Русско-турецкая война: русский и болгарский взгляд. 1877-1878. Сборник със спомени. Москва, 2017).

Първият период от войната за руската армия преминава повече от успешно. Войските стремително овладяват стратегически важната крепост Никопол, излизат към важния Шипченски проход през Стара планина, което фактически им открива пряк път към Константинопол (Истанбул).

За решителното нахвърляне към столицата обаче не стигат резервите. Освен това турците поднасят неприятна изненада на руснаците. 20-хилядната турска армия на Осман паша неочаквано превзема гр. Плевен, като сковава по-нататъшното настъпление на руснаците и заплашва преминаването им на Дунава. "Ако турците бяха по-подвижни, нашата армия можеше в най-добрия случай да бъде изгонена отвъд реката, а в най-лошия – потопена в нея", пише известният художник-баталист Василий Верещагин, който участва във войната.

Бойните действия се водят не само на Балканите, но и в Кавказ. Но, съсредоточени над главното противостояние в България, Руската и Османската империи смятат другия театър на военни действия за второстепенен. Героически епизод от кампанията е отбраната на крепостта Баязет от неголям руски гарнизон (1500 души). В течение на 23 дни той отбива атаките на по-многочисления (20 000) противник, докато не е освободен.

Август 1977 г., когато турците опитват да вземат инициативата във войната, става истинско изпитание за руските войски. 40-хилядната турска армия атакува Шипченския проход, защитаван от руско-български отряд от едва 7000 души. Защитниците с големи загуби (2500 души) и за противника (6000 души) отбиват атаката.

Ключов момент в руско-турските сражения си остава Плевен. Градът издържа няколко кръвопролитни щурма, продължили до началото на зимата, докато руските войски не прекъсват софийското шосе, по което снабдяват гарнизона. На 10 декември Осман паша предприема пробив, но след провала си капитулира.

След като най-сетне взема Плевен, руското командване неочаквано решава да напусне зимните убежища и да проведе мащабно настъпление по всички фронтове. В полза на това решение говори пълното преимущество откъм жива сила на Балканския театър на военни действия – 554 000 руснаци и 47 000 румънци срещу 183 000 турци. Освен това след падането на Плевен във войната отново влиза и Сърбия.

По време на настъплението турците са разбити край Пловдив, без бой оставят Адрианопол (Одрин), а руските войски стигат чак до Константинопол. По това време в конфликта се намесва Великобритания, като заявява, че завземането на османската столица е недопустимо. На 13 февруари ескадрата на адмирал Хорнби в състав от 6 броненосеца и фрегата влиза в Дарданелите и хвърля котви в Мраморно море.

Русия, неподготвена за пълномащабна война с британците, на 3 март 1878 г. сключва мир с турците в гр. Сан Стефано. Според него Османската империя ѝ отстъпва част от териториите в Кавказ и Балканите, като предоставя независимост на Румъния, Сърбия и Черна гора, както и автономия на Босна и Херцеговина. Но главно условие за мира става създаването на българска държава, включваща обширни територии от Черно до Егейско море. Първите няколко години България следва да се намира под пряко руско управление.

Европейските страни са шокирани от рязкото усилване на руските позиции на Балканите. Сега руските на практика получават излаз на Средиземно море през сателита си България. Вдъхновени от британците, те стремително формират антируска коалиция, на което руският посланик в Константинопол Николай Игнатиев казва: "На нас Европа ни предостави само правото да бием турците, да леем руската кръв и да харчим руските пари, но не и да извличаме полза нито за себе си, нито за единоверците си по наше собствено усмотрение". (Русско-турецкая война: русский и болгарский взгляд. 1877-1878. Сборник със спомени. Москва, 2017)

Русия фактически се сблъсква със заплахата от война срещу обединена Европа и е принудена да се съгласи на преразглеждане на условията в Санстефанския мирен договор на международен конгрес в Берлин в същата 1878 година. Независимостта на Румъния, Сърбия и Черна гора са потвърдени, макар и първоначалните териториални претенции да са силно ограничени. Вместо автономия Босна и Херцеговина получава "временна" окупация от австро-унгарските войски. За по-малко от 20 години регионът официално пада под властта на Виена.

Появата на Велика България така и не се състои. Вместо нея са учредени силно орязани в териториален план васално княжество с център в София и автономна провинция на Османската империя – Източна Румелия. Така Русия е лишена от потенциалния си излаз към Средиземноморието. За помощта в преразглеждането на условията по Санстефанския мир Великата порта предава на Великобритания Кипър.

А знаете ли именно кой е воювал за освобождението на България през 1877-1878 г.?